44
Издържахме успешно изпитанието. Щяхме да получим онова, което желаехме. След споделената обич идеше ред на пазарлъка. Завърнахме се в селото и на сутринта нашите носачи извадиха сандъци със стоки за обмяна, а тримата старейшини донесоха гърнета пълни с белия прах. Швайц се зае със сделката. Водачът, който ни бе довел дотук от брега, вече не ни беше от полза, защото макар да знаеше езика на тези хора, той не познаваше душите им. Всъщност, пазарлъкът съвсем скоро се преобърна в радостна размяна, в която Швайц непрестанно добавяше нови и нови дрънкулки, а старейшините на свой ред увеличаваха количеството на предлагания прах. Така размяната се превърна в нещо като празник на щедростта и веселието и не след дълго завладя всички наоколо. Накрая раздадохме на обитателите на селото всичко, което носехме, оставяйки по нещо за носачите и водача, а местните на свой ред ни снабдиха с достатъчни количества от лекарството, та да впримчим умовете на хиляди.
Капитан Кхриш вече ни очакваше, когато излязохме на пристана.
— Този човек вижда, че сте спечелили добре — отбеляза той.
— Нима е толкова очевидно? — запитах аз.
— Когато поехте на лицата ви беше изписана тревога. А сега се връщате щастливи и доволни. Да, очевидно е.
През първата нощ от обратния път към Манеран Швайц ме повика в кабината си. Беше извадил едно от гърнетата и бе разчупил восъка отгоре. После внимателно започна да разсипва прашеца в мънички пакетчета, досущ като онова, в което за пръв път бях видял лекарството. Работеше мълчаливо, без дори да ме поглежда и скоро напълни около седемдесет пликчета. Когато свърши, отброи дузина от тях, а останалите посочи и каза:
— Тези са за теб. Скрий ги добре в багажа си, инак ще ти трябват всичките връзки в Съдийството, за да ги прекараш през митницата.
— Даде ми пет пъти повече, отколкото взе ти — протестирах аз.
— На теб ти трябват повече — рече ми Швайц.
45
Не разбрах какво иска да каже, докато не се върнахме в Манеран. Акостирахме в Хилминор, платихме на капитан Кхриш, преминахме набързо през митническата проверка, която тогава все още беше една досадна формалност и поехме с колата към столицата. Влязохме в Порт Манеран по Шумарското шосе и пресякохме многолюдния пазарен район. Гледах лицата на хората по улицата, стегнати, затворени, с празни и лишени от обич очи. Замислих се за лекарството, което носех и си рекох, Ако мога само да затопля техните смразени души. Представих си, как вървя сред тях, придръпвам някого настрана и му шептя: „Аз съм принц на Сала и висш чиновник от Съдийството, който е загърбил всичко това за да донесе щастие на човечеството. Ще ти разкрия как да познаеш радостта от живота чрез душеразголване. Довери ми се — аз те обичам.“ Без съмнение, някои ще побягнат още щом заговоря, подплашени от неприличното обращение, други ще ме изслушат и после ще ме заплюят в лицето, назовавайки ме безумец, трети ще повикат полиция, но може би ще има и такива, макар и единици, които ще се заслушат в думите ми, а после, запалени от искрата на изкушението ще ме последват до някоя потайна стаичка край пристанището, където да споделим шумарското лекарство. Една по една ще разкривам душите им, докато станем десет, после двадесет, сто — цяло едно тайно съобщество, от хора, които се познават повече от братя, в чиито очи гори топлина и обич, които открито се обръщат помежду си, разговаряйки в първо лице. И тогава отново ще наема кораба на капитан Кхриш за ново пътуване до Шумара Бортан, откъдето ще се върнем натоварени с още по-големи количества от белия прах, за да го разпространяваме из Манеран. И вече няма да съм само аз, а много ще бъдем онези, които ще спират съгражданите си и ще шептят: „Ще ти разкрия как да познаеш радостта от живота чрез душеразголване. Довери ми се — аз те обичам.“