В това видение на Швайц не беше отредена никаква роля. Тази планета не беше неговия роден дом, той нямаше право да участва в промяната й. Това, което го интересуваше истински бе пътят към спиритичното познание, жаждата да долови присъствието на бога. И той бе поел по този път. Швайц не изпитваше нужда да се скита из града и да търси съобщници. Тъкмо затова ми бе преотстъпил по-голямата част от донесения прах — аз бях евангелистът, новият пророк, аз бях месията на откритоста и Швайц го бе осъзнал преди мен. До този момент той бе водачът — той ми разказа за лекарството и ми внуши да го изпробвам, а заедно с това използва връзките ми в Съдийството за да организира похода до Шумара Бортан, а аз бях само негов спътник и го защитавах от евентуални спънки. През цялото време бях негова сянка. Сега бе настъпил моят миг. Въоръжен с тези малки пакетчета, аз щях да подема кампанията за да променя своя свят.
Посрещах с открито сърце тази роля. През целия си живот винаги съм бил в сянката на един или друг човек. Може би това е нещо естествено за втория син на септарха. Първо беше баща ми, с когото знаех, че никога не ще мога да се сравнявам по авторитет, воля и енергичност, сетне дойде Стирон и с него започна моето изгнание, последва Сегворд Хелалам и накрая се появи Швайц. Все хора с престиж и вътрешна увереност в правотата на онова, което вършат, хора които знаят мястото си в света, докато аз се скитах несигурен. А сега, в средата на жизнения си път, най-сетне можех и аз да заема моето място. Имах мисия. Имах цел в живота. Една божествена прищявка ме бе довела до тук, направила ме бе такъв, какъвто съм и ме бе подготвила за тази задача. А аз я приех с радост.
46
Имаше едно момиче, с което се срещах за собствено удоволствие в една стая в южната част на Манеран, където над разкривените улички на стария квартал се издига Каменната черква. Девойката твърдеше, че била незаконородена дъщеря на Конгоройския херцог, зачената по време на посещението му в Манеран, още в онези отдавнашни времена, когато баща ми беше септарх. Може би историята й бе истинска. Във всеки случай тя вярваше в нея. Имах навика да я посещавам няколко пъти в продължение на един лунен месец, където сред плътските удоволствия забравях ежедневната сивота и скука. Беше простовата, но страстна девойка. Не криех личността си от нея, но не издавах и нищо от онова, което се криеше в мен. Разговаряхме малко, между нас никога не ставаше дума за любов. Аз плащах наема на стаята, а в замяна получавах прелестите на нейното тяло и нищо повече от това. Тя беше първата, на която дадох лекарството. Смесих го с малко златисто вино.
— Да пием от това — рекох й, а когато ме попита защо, отвърнах. — Защото ще ни сближи. Тя продължи да ме разпитва, заинтригувана, какво ще последва и аз обясних. — Ще разтвори душите ни една към друга и ще направи стените помежду ни прозрачни. — Тя не се възпротиви — не спомена нищо за Завета, нито за неприкосновеността на своите мисли, дори не почувства оскърбление от предложеното душеразголване. Направи каквото й наредих, напълно убедена, че аз не мога да й причиня зло. Двамата погълнахме своята доза и после се изтегнахме на кушетката, очаквайки лекарството да подейства. Плъзнах ръка по голите й бедра, докоснах с устни гърдите й, игриво близнах ушните й възглавнички и не след дълго почувствах как ме завладява познатото и странно усещане, шумът на свистящия край ушите въздух, раздвояването на сърдечната дейност, появата на новия ритъм.
— О! — възкликна тя. — О, тази жена се чувства много странно!