Но не беше уплашена. Душите ни се сляха една с друга и бяха огрени от кристално чистата светлина, която идеше от Центъра на Всички Неща. За пръв път открих какво е да имаш само цепка между краката, едри и налети гърди, които се удрят една в друга, долових нетърпеливо потрепващите яйцеклетки в яйчниците ми. Във върховия момент на това пътуване, ние сляхме телата си. Почувствах как моят орган прониква в кухината ми. Усещах как моите две тела се търкат едно в друго. После, бавно и неумолимо, от дълбините в нас започна да се надига вълната на екстаза, чувствах как моите груби космати гърди се плъзгат по моите нежни и меки полукълба, усещах устни върху устните си, език до езика си, усещах душа в душата си. Това съединение на телата продължи много часове. И през цялото време аз бях отворен за нея, показвайки й всичко, което пожелае да види — моето детство в Сала, бягството в Глин, женитбата, любовта ми към моята вречена сестра, всички мои слабости и заблуди. А аз също надзърнах в нея и видях миналото, мигът на първото кръвотечение и онази, другата кръв, която е бликала по-късно, видях образа на Кинал Даривал, такъв, какъвто го вижда в мислите си, мярнаха се смътните и неоформени повели на Завета и всичко останало, което красеше интериора на нейната душевност. После и двамата бяхме пометени от бурята на нашите чувства. Почувствах оргазма й и моя, моя и нейния, нейния и моя, удвоения поток от трескаво удоволствие, което се увеличаваше с всяко движение, достигна върха и после постепенно се стопи. Лежахме покрити с пот, лепкави и напълно изтощени, все още свързани мислено чрез лекарството. Отворих очи и видях нейните, размътени, с разширени зеници. Тя ми се усмихна отпаднало и понечи да заговори:
— Аз… аз… аз… АЗ! — чудото на тази дума я завладя. Докоснах с устни мястото между гърдите й и прошепнах:
— Аз те обичам.
47
В Съдийството работеше един чиновник, някой се Улман, дваж по-млад от мен, човек с многообещаващо бъдеще, когото не знам защо, бях започнал да харесвам. Макар да знаеше за властта и произхода ми, той никога не проявяваше страх пред мен, уважението му по-скоро се дължеше на моите умения да се справям с възникналите проблеми. Една вечер го задържах след работа и после, когато другите си тръгнаха, повиках го в моята канцелария.
— Има едно шумарско лекарство, — започнах направо — което позволява на умовете да се разкрият един пред друг.
Той се усмихна и отвърна, че е чувал за него, но знае, че трудно се намира и употребата му е свързана с известни опасности.
— Няма никакви опасности — уверих го аз. — А що се отнася до това, че трудно се намира… — извадих едно от пакетчетата. Усмивката му не изчезна, макар лицето му лекичко да почервеня. Там, в канцеларията, двамата взехме от лекарството. Часове по-късно, когато поехме към домовете си, дадох му още, за да го вземе заедно с жена си.
48
В Каменната черква се престраших да заговоря някакъв непознат, нисък и набит мъж облечен в разкошни одежди, вероятно член на септарховото семейство. Имаше открити, честни очи и изражението на човек, който е погледнал в себе си, но не е останал доволен от видяното. Но когато го заговорих, той ме отблъсна и се зае да ме кълне с такава ярост, че гневът му беше направо заразителен. „Душеразголвач! Душеразголвач!“ — този вик отекна в стените на свещената сграда и посетителите наизлизаха от стаите за медитация за да видят какво става. От години не бях изпитвал такъв срам. За пръв път погледнах на мисията си по друг начин — като на мръсно и потайно дело, чийто изпълнител е някакво жалко, хленчещо същество, движено от бог знае какви подбуди да разголва душата си пред другите. Гневът ми се изпари мигновено и на негово място дойде страхът. Прокраднах се по потъналите в здрач коридори и напипах някаква задна врата, опасявайки се, че всеки миг ще ме арестуват. Седмици наред бях нащрек и непрестанно се оглеждах. Но зад мен нямаше нищо, освен моята болезнено наранена съвест.
49
Тези дни на несигурност постепенно отминаха. Отново повярвах в мисията си и се изпълних с убеждение от смисъла на онова, което се бях врекъл да върша. А към човека, отхвърлил моя чистосърдечен дар в Каменната черква изпитвах само съжаление. През последвалата седмица открих още трима съмишленици, които се съгласиха да споделят лекарството с мен. Зачудих се, как съм могъл да дам воля на съмненията си. Но ми предстояха още по-тежки изпитания.
50
Опитах се да изградя теоретична обосновка за употребата не лекарството, или с други думи — да създам нова религия на любовта и откритоста. Изучавах внимателно Завета и голяма част от коментарите към него, търсейки първопричината, принудила нашите далечни предци да издигнат в култ недоверието и скритостта. От какво са се страхували? Какво са се надявали да запазят? Мрачни хора от едно мрачно време, в чийто глави пълзят виещи се като змии мисли. Така и не можах да разбера мотивите им. Те са били абсолютно убедени в своята правота. Не разкривай онова, що е в теб, пред ближния си. Не позволявай на вродената склонност към удоволствия да те увлича в интимни разговори. Общувай насаме с твоите богове. Ето по тези канони сме живели, стотици години, без да ги подлагаме на съмнение, подчинявайки се сляпо на Завета. Доколко съзнателно сме верни на онези първи принципи това не знам, но дълбоко в нас е залегнало нежеланието за каквато и да е духовна близост, за откровение и така крачим по света — затворени в себе си, разяждани от нашите вътрешни рани, но вежливо разговарящи в трето лице. Не е ли дошло време да създадем нов Завет? Да се обвържем с обич, да се сближим като споделяме? Затворен в стаята си, аз се опитвах да създам нещо подобно. Но какви слова да напиша, за да ми повярват? Че сме постъпили правилно, като сме следвали традициите, но с цената на тежки лични загуби. Че отдавна са отминали онези сурови дни на заселването и някои от обичаите сега са по-скоро пречка, отколкото улеснение, затова трябва да бъдат забравени? Че едно общество трябва да се развива, ако не иска да потъне в разложение. Че обичта е по-добра от омразата, а доверието превъзхожда недоверието. Но малко от написаното ми се струваше убедително. Защо атакувах изградения и наложен ред? Поради дълбоки убеждения, или движен от жажда към неприлични удоволствия? Аз бях дете на своето време, бях здраво прикован към скалата, която ме беше родила, макар да се опитвах да превърна тази скала в пясък. Люлеех се в примката на своите стари разбирания, протягах неуверено ръка към неузрялата още нова вяра и стотици пъти на ден заставах ту от едната, ту от другата страна, повалян накрая от пълно душевно изтощение. Докато работех над проекта за моя нов Завет, една вечер неочаквано в кабинета ми се появи Халум.