— Какво пишеш? — запита ме тя с любопитство. Побързах да скрия листовете. На лицето ми сигурно се е изписало объркване, защото тя побърза да се извини за своето нахлуване.
— Официален доклад — рекох аз. — Тъпотии. Банални бюрократични безсмислици.
Същата нощ, в пристъп на внезапно самосъжаление изгорих всичко, написано до момента.
51
През онези седмици предприемах чести пътешествия из непознати територии. Приятели, познати, странници, случайни жени — всички те ми ставаха спътници в тези чудновати пътешествия. Но през целия ранен период от моето време на промени, не казах нито дума на Халум за лекарството. Да го споделя с нея бе първата и едничка причина, която ме бе накара да да опра съда в устните си. Но и досега се страхувах да й предложа. Именно страхът ме караше да страня от нея, страхът, че научи ли веднъж, тя ще престане да ме обича.
52
На няколко пъти бях близо до идеята да я заговоря на тази тема. Но все се сдържах. Не смеех да направя решителната крачка. Сигурно сега подлагате на съмнение моята искреност — колко чисто е било желанието ми да посявам откритост между хората, след като не смеех да посветя в това дело моята вречена сестра? Съвсем не искам да претендирам, че в действията ми тогава е имало някаква разумна последователност. Освобождаването от старите табута за мен беше волеви акт, а не резултат от естествено развитие и налагаше се постоянно да воювам със залегналите в мен стари обичаи и привички. И макар да разговарях в първо лице с Швайц и другите ми съмишленици, чувствах се скован, докато го вършех. Вдигах очи към Халум, изпълнен с любов към нея и си повтарях, че единствения начин да изпълня със съдържание тази любов е като свържа душата си с нейната, а в ръката си държах средството, което можеше да ни съедини. Но не смеех да го сторя. Не можех да се престраша.
53
Дванадесетият човек, с когото споделих шумарското лекарство беше моят вречен брат Ноим. Пристигна в Манеран, за да прекара една седмица като мой гост. С него дойде зимата, Глин бе скован в снегове, над Сала валяха проливни дъждове, докато в Манеран се спуснаха само мъгли. Не бях виждал Ноим от миналото лято, когато двамата ходихме на лов в Хюишторите. През онази последна години ние се бяхме отдалечили един от друг, в известен смисъл Швайц бе заел в душата ми мястото на Ноим и аз вече не се нуждаех толкова от моя вречен брат.