Ноим беше станал заможен земевладелец от Сала, наследявайки богатствата на семейство Кондорит, както и земите на жена си. Тялото му беше наедряло, сякаш в отговор на новото положение, устните му бяха станали плътни, кожата потъмняла, а очите гледаха пронизително и насмешливо. Нищо не можеше да убягне от погледа му. Още с пристигането си той ме разгледа внимателно, имах чувството, че дори преброи зъбите ми и бръчките около очите ми и след като разменихме общоприетите поздрави между вречени братя, след като ми поднесе своя подарък и донесения от него подарък на Стирон, след като подписахме традиционния договор между домакин и гост, Ноим запита ненадейно:
— Проблеми ли имаш, Кинал?
— Защо питаш?
— Лицето ти е изострено. Отслабнал си. Устата ти — усмихваш се като човек, който не смее да се отпусне. Очите ти са зачервени и избягват пряк контакт. Нещо не е ли наред?
— Този човек изживява най-щастливия период от неговия живот — рекох аз, някак прекалено злобно.
Ноим не обърна внимание на думите ми.
— Да нямаш проблеми с Лоймел?
— Тя върви по своя път, а този човек следва неговия.
— Някакви затруднения в Съдийството тогава?
— Стига, Ноим, не можеш ли да повярваш че…
— На лицето ти са изписани промени — каза ми той. — Отричаш ли, че подобни промени са настъпили и в твоя живот?
— И ако е така?
— Промени към по-лошо?
— Този човек не мисли така.
— Отговаряш уклончиво, Кинал. Говори, за какво е вречения брат, ако не за да споделиш с него проблемите си?
— Няма проблеми — настоях аз.
— Добре — с тези думи той приключи въпроса. Но видях, че ме наблюдава през цялата вечер, а също и на следващия ден. Никога не съм могъл да скрия нещо от него. Седяхме на чаша синьо вино и обсъждахме реколтата в Сала, разговаряхме за новата данъчна реформа на Стирон, за възникналото напрежение между Глин и Сала, за кървавите погранични инциденти, един от които в друго време щеше да отнеме живота на моята вречена сестра. И през цялото време Ноим не сваляше от мен своя изпитателен поглед. Халум се присъедини към нас на вечеря, разговаряхме за детството, а Ноим все ме наблюдаваше. Дори когато флиртуваше с Лоймел, очите му търсеха мен. Задаваше изкусни въпроси на останалите, на Халум и Лоймел, с надежда да научи какво ме тревожи и може би бе подпалил и в тях искрицата на любопитството. Не биваше да го държа настрана от главното събитие в живота на неговия вречен брат. Късно през втората нощ, когато всички си тръгнаха уморени, аз заведох Ноим в кабинета, отворих тайника, където държах лекарството и го запитах дали е чувал за шумарското чудо. Той призна, че е чувал нещо. Набързо му описах ефекта на белия прах. Лицето му се помрачи, докато ме слушаше и той постепенно се затвори в себе си.
— Използваш ли често това нещо? — запита ме.
— Единадесет пъти досега.
— Единадесет… но защо, Кинал?
— За да опозная душата на този човек, като я смесвам с други.
Ноим избухна във внезапен смях, който приличаше на хъркане.
— Душеразголване, Кинал?
— Човек се захваща с какви ли не странни начинания, когато отмине младостта.
— И с кой играеш тази игра?
— Имената им нямат значение — отвърнах аз. — И никой няма да ги узнае. Хора от Манеран, търсачи на нови усещания, които не се страхуват от рисковете.
— Лоймел?
Сега бе мой ред да се изсмея.
— Никога! Тя не знае нищо за това.
— Може би Халум?
Поклатих глава.
— Този човек би искал да има подобна смелост. Но до този момент крие всичко от нея. Той се страхува, че Халум е твърде крехка за подобно изпитание. Печално е, не мислиш ли Ноим, че подобно вълнуващо откритие трябва да се пази в тайна от вречената сестра?
— И от вречения брат също — отбеляза той.
— Ти щеше да научиш, когато му дойде времето. Дори щеше да ти бъде предложена възможността да опиташ.
Очите му блеснаха.
— Мислиш ли, че аз щях да приема?
Преднамерено неприличното изражение предизвика само лека усмивка в мен.
— Този човек се надяваше, че неговият вречен брат ще се съгласи да го следва навсякъде. В този момент, лекарството е само повод за свада по между ни. Но този човек е посещавал места, които ти не си и сънувал. Разбираш ли, Ноим?
И Ноим разбра. В него се пробуди изкушението, той стоеше на самия ръб на бездната, прехапал нерешително устни и всички мисли, които го вълнуваха ми бяха познати, сякаш вече бяхме споделили лекарството. Тревожеше се за мен, защото знаеше, че съм отвърнал лице от Завета и съвсем скоро мога да бъда изложен на духовни и материални неблагополучия. От друга страна го разяждаше любопитството, мисълта, че подобно свързване с вречен брат не е чак такъв грях. В очите му блесна и искрицата на ревността, че съм познал един свят, непознат за него и в това се уверих по-късно, когато душата на Ноим се разкри пред мен.