Но не и Ноим. Той изглеждаше объркан и затворен в себе си. Не смееше да срещне погледа ми. Настроението му беше толкова мрачно, че не посмях да наруша мълчанието по между ни и зачаках, с надежда, че ще намери сили да се възстанови. Най-сетне Ноим промълви:
— Свърши ли се вече?
— Да.
— Кинал, обещай ми едно нещо. Ще обещаеш ли?
— Кажи го, Ноим.
— Че никога няма да го правиш с Халум! Обещаваш ли? Обещай, Кинал! Никога. Никога. Никога.
54
Няколко дни след заминаването на Ноим, измъчващото ме чувство за вина ме доведе в Каменната черква. За да запълня времето, докато чаках Джид да се освободи, аз закрачих безцелно из залите и коридорите на тази мрачна сграда, кланях се смирено на учените-теолози, които спореха на висок глас по между си или кимах хладно на дребни амбициозни изповедници, които ми отвръщаха с угоднически усмивки. Навсякъде около мен се намираха изображения, олицетворяващи боговете, но въпреки това не долавях божествено присъствие. Може би Швайц бе открил бога чрез душите на хората, с които се бе слял, ала аз за разлика от него бях изгубил вярата си нейде по този път. Знаех че с времето отново ще открия пътя към величието, под знаците на новооткритата обич и вяра в хората. И затова се разхождах из божия храм сякаш съм любопитен турист.
Най-сетне дойде време да се срещна с Джид. Не бях се изповядвал от времето, когато Швайц за пръв път ми даде да опитам шумарското лекарство и докато подписвахме договора дребосъкът побърза да ми го напомни. Оправдах се с проблеми в Съдийството и той поклати глава.
— Трябва да си пълен до горе — каза ми Джид, но аз не отговорих, а се настаних пред огледалото, разглеждайки познатото лице отсреща. Запита ме кой бог избирам за покровител и аз посочих бога на невинните. Джид ме погледна изненадано. Свещените светлини блеснаха. С няколко тихи думи той ме въведе в полу-трансовото състояние за изповед. Какво можех да кажа? Че съм престъпил клетвата си и съм продължил да вземам душеразголващото лекарство с всеки, който се съгласи? Седях потънал в мълчание. Джид ме подканваше да започна. После направи нещо, което нито един изповедник до този момент не си бе позволявал да стори. Върна се назад към предишната изповед и ми нареди да говоря за лекарството, чиято употреба бях признал тогава. Взимал ли съм го отново? Приближих лице към огледалото и то се замъгли от дъха ми. Да. Да. Този човек е жалък грешник и отново се е поддал на слабостта си. Тогава Джид ме попита откъде съм се сдобил с него и аз отвърнах, че съм го приел в компанията на човек, който го закупил от странник, дошъл от Шумара Бортан. Добре, рече Джид и как се казва твоят компаньон? Това беше погрешен ход и аз веднага застанах нащрек. Стори ми се, че въпросът на Джид отива далеч отвъд допустимите предели на изповедта и със сигурност нямаше общо с душевното ми състояние в момента. Ето защо отказах да съобщя името на Швайц, което накара изповедника да ме запита, малко грубо, дали не се съмнявам в неговата лоялност към тайната на изповедта.
Съмнявах ли се? В редки случаи съм скривал по нещо от изповедниците, но по-скоро от срам, отколкото от страх да бъда издаден. Бях и си оставах наивник и имах абсолютна вяра в етичността на божия храм. И все пак зрънцето на подозрителността беше покълнало в мен и вече не знаех, дали трябва напълно да се разкривам пред Джид и хората от неговата професия. Защо му беше нужно да знае? Каква информация диреше? Какво щях да спечеля аз, или пък той, ако му разкрия източника на шумарското лекарство? Отвърнах с напрегнат глас:
— Този човек търси опрощение само за неговите грехове и как би могъл да го получи като съобщи исканото име? Нека другият сам да прецени дали да се подложи на изповед — разбира се, Швайц нямаше да посети изповедник, така че играта беше на моя страна. Вече усещах, че няма да получа нищо от тази изповед.