— Ако искаш да живееш в мир с боговете, — отвърна Джид, — трябва да кажеш всичко, което ти е на душата.
Нима можех да го послушам? Да призная, че съм въвлякъл още единадесет човека в душеразголването? Не се нуждаех от прошката на Джид. Вече не вярвах в добрите му намерения. Изправих се, малко замаян от внезапното движение и се залюлях. Някъде отдалеч се чуваше тихо и монотонно пеене. Ухаеше на димяща пръчица, донесена чак от Мочурливите низини.
— Този човек не е готов за изповед днес — заявих на Джид. — Той трябва да остане насаме със себе си за известно време.
Пристъпих решително към вратата. Джид погледна учуден парите, които му бях дал предварително.
— А хонорара? — попита той.
Казах му, че може да го задържи.
55
Дните се превърнаха в празни помещения, отделящи едно пътешествия с помощта на лекарството от следващото. Вършех почти механично служебните си задължения и не обръщах внимание на нищо около мен, живеейки единствено заради сливането. Реалният свят около мен постепенно се изгуби в размити очертания, изгубих интерес към виното, вкусната храна и секса, към делата на Съдийството, търканията със съседните провинции на Вилейда Бортан — за мен всичко това се превърна в сенки и техните сенки. Може би използвах прекалено често лекарството. Отслабнах на тегло, отпаднах, живеех като в мъгла. Все по-трудно заспивах, чувствах непрестанно напрежение, прерастващо на моменти в болка зад очите. Крачех уморен през дните, но още по-мъчителни бяха лишените от отдих нощи. Почти не разговарях с Лоймел, не я докосвах, не докосвах и други жени. Веднъж разгневих Върховния съдия Калимол, отвръщайки на един от въпросите със „Струва ми се че…“ Старият Сегворд Хелалам ми каза, че имам болнав вид и ме посъветва да отида на лов в Изгорените низини със синовете. Но само лекарството притежаваше силата да ме връща към живота. Непрестанно издирвах нови сподвижници и все по-лесно влизах в контакт с тях. Странна беше тази наша група от съзаклятници — двама барони, един маркиз, курва от крайния квартал, архивар от кралските архиви, морски капитан от Глин, бивша любовница на септарха, директор на Търговската банка на Манеран, поет, съдебен следовател от Велис, пристигнал за разпита на капитан Кхриш и много други. Кръгът ни непрестанно се разширяваше. Запасите от шумарско лекарство бяха на изчерпване, вече говорехме за организирането на нова експедиция към южния континент. По онова време броят ни стигаше петдесет. Промяната започваше да става заразителна, Манеран бе обхванат от тази епидемия.
56
Понякога, съвсем неочаквано, в празните периоди между отделните сливания, изпадах в странно объркани състояния. От дълбините на паметта ми се надигаше натрупания и заимстван от предишните контакти опит и докато външно оставах Кинал Даривал, синът на септарха, в мен бликаха спомени от миналото на Ноим, картини от Земята, останали от Швайц, шумарски пейзажи и какво ли не още. Случваше се часове, а понякога е дни наред да губя представа за миналото си и способността да отделя моите спомени от чуждите. С изключение на първите няколко пъти, това състояние рядко ме тревожеше. Постепенно научих как да разделям истинските от фалшивите спомени. Осъзнах, че с помощта на лекарството съм се превърнал в човек с множествена душевност. И не беше ли по-добре така — да си едновременно няколко души, вместо да си дори по-малко от един човек?
57
В ранна пролет Манеран бе залят от неочаквана топла вълна, последвана от проливни дъждове и растителността избуя до такава степен, че щеше да погълне града, ако не се косеше всеки ден. Навсякъде зеленина, зеленина, зеленина — зеленикава мъгла в небето, зелени порои от дъжд, през които от време на време проникваха изумрудено-зелените лъчи на слънцето. Дори душата на човек можеше да плесеняса в тази влага. Зелени също бяха и навесите по търговската улица. Лоймел ми даде дълъг списък с деликатеси, които да купя за вкъщи, подправки от Треиш, Велис и Мочурливите низини и аз послушно се отправих да ги търся, защото магазинчетата за подправки се намираха само на крачка от Съдийството. Моята съпруга планираше да организира шумно тържество в чест на Именния ден на най-голямата ни дъщеря, която най-сетне щеше да получи своето моминско име — Лоймел. Поканени бяха всички манерански величия. Сред гостите бяха и част от онези, с които тайно бях споделял ритуала на шумарското лекарство и тази мисъл ми доставяше удоволствие. Швайц не бе поканен, не само защото Лоймел не можеше да го понася, а тъй като бе заминал по работа малко преди Манеран да бъде залят от горещата вълна.