И след като изживях отново всичко случило се, преди няколко дни започнах да пиша това, което четете. Изненадан бях от лекотата, с която поставям думите, макар че в началото ми бе малко трудно да привикна с новата граматика, която се опитвах да си наложа. Аз съм Кинал Даривал и смятам да ви разкажа всичко за себе си. Така започнах мемоарите си. Искрен ли бях в намеренията си? Не прикрих ли нещо? Ден след ден моливът драска по хартията, докато се разкривам пред вас, без да извършвам каквито и да е козметични промени. Изгубил съм всякакъв контакт с външния свят, освен може би някой догадки, че агентите на Стирон дебнат нейде наблизо, в Изгорените низини. Сигурен съм, че вече има поставени стражи в проходите, които водят към Сала, Глин и Манеран, а сигурно и в западните проходи и по-специално Стройн, в случай, че направя опит да достигна Шумарския залив през Мочурливите низини. Досега късметът бе на моя стара, но скоро и той ще ми изневери. Дали да ги чакам тук, или да продължа нататък, надявайки се, че съдбата ще ме покровителства и занапред? Ръкописът пред мен е доста дебел. Сега той ми е по-скъп дори от живота. Ако можех да съм сигурен, че ще го прочетете и ще оцените всички трудности и пречки, които преодолях в търсене на познанието за себе си, ако можехте да приемете чрез него импулсите на моите мисли. Вложих всичко от себе си в тази автобиография, в този запис на личността, в този уникален за историята на Вилейда Бортан документ. Ако ме заловят тук, с мен ще заловят и книгата ми и тогава Стирон ще нареди да я изгорят.
Значи, трябва да продължа нататък. Но…
Какъв е този шум? Машини?
Някаква кола се приближава през плоската червена земя към моята кабина. Открит съм. Свърши се. Поне успях да напиша всичко това.
71
Изминаха пет дни от последния запис, но аз съм все още тук. Колата принадлежеше на Ноим. Не дойде за да ме арестува, а за да ме спаси. Приближи се предпазливо към колибата, сякаш очакваше всеки миг да открия огън по него и извика:
— Кинал! Кинал?
Излязох навън. Той се помъчи да се усмихне, но беше прекалено напрегнат.
— Този човек, — заговори Ноим, — предположи, че ще си някъде наблизо. Още ли си омагьосан от това място — където загина баща ти?
— Какво искаш?
— Патрулите на Стирон те търсят, Кинал. Проследили са те до Вратата на Сала. Знаят, че си някъде в Изгорените низини. Ако Стирон те познаваше толкова добре, колкото трябва да те познава като твой роден брат, досега да ги е насочил право насам. Но вместо това те се отправиха на юг, защото предполагат, че ще се опиташ да пресечеш Мочурливите низини и да потърсиш някой кораб из Шумарския залив. Рано или късно ще се появят тук.
— И тогава?
— Ще бъдеш арестуван. Изправен пред съд и осъден. Хвърлен в затвора и след това екзекутиран. Стирон те смята за най-опасния човек в цяла Вилейда Бортан.
— Така е — кимнах аз.
Ноим махна с ръка към колата.
— Влизай вътре. Ще се промъкнем през блокадата. Трябва да намерим път към западна Сала и после да пресечем река Йън. Оттатък ще те чака Шумарския барон. Уредил е кораб, който да те откара в Шумара Бортан в началото на идния лунен месец.
— Защо ми помагаш, Ноим? Защо се грижиш за мен? Прочетох омраза в очите ти, когато си тръгвах.
— Омраза? Омраза? Не, Кинал, видял си тъга. Този човек все още е… — той преглътна и сетне продължи с усилие. — Аз съм твой вречен брат. Заклел съм се да ти бъда вечно верен. Нима бих могъл да позволя на Стирон да те преследва като диво животно? Хайде. Да тръгваме. Ще те измъкна от тук.
— Не.
— Не?
— Ще ни заловят със сигурност. Тогава Стирон ще осъди и теб, затова че помагаш на един престъпник. Ще отнеме земите ти. Ще те лиши то положение в обществото. Не се превръщай в безсмислена жертва заради мен, Ноим.
— Дойдох чак тук, в Изгорените низини, за да те спася. Ако мислиш, че ще си тръгна без…