— Този човек никога не е изпитвал подобна болка, Кинал. Той не смееше да вярва на онова, що се говореше за теб. Да опетниш по такъв начин паметта на баща ти…
— Нима мислиш, че е опозорена, Господарю Септарх?
— Да прекрачиш повелите на Завета. Да подведеш едно невинно… да подведеш твоята вречена сестра? Какво правиш, Кинал? Какво правиш?
Затворих очи, внезапно налегнат от страшна умора, просто не знаех откъде да започна. Трябваше ми малко време за да намеря сили. После протегнах ръка, взех неговата в моята и произнесох:
— Аз те обичам, Стирон.
— Колко отвратително!
— Че говоря за обич? Но ние сме излезли от една утроба! Нямам ли право да те обичам?
— Така ли само можеш да разговаряш — с неприличия?
— Говоря така, както ми повелява сърцето.
— Ти си не само болен, но и противен — рече Стирон. Той извърна глава и плю на пода. Приличаше ми на някаква странна, средновековна фигура, заключена зад маската на властта, зад решетките от богатството и пелерините на авторитета, иззад които гласът й се долавя приглушен и далечен. Как можех да стигна до него?
— Стирон, — предложих му аз, — ще приемеш ли шумарското лекарство с мен? Остана ми съвсем малко. Ей сега ще го смеся, после двамата ще го погълнем, за час-два душите ни ще се слеят в едно и всичко ще разбереш. Кълна се, ще разбереш. Ще го сториш ли? Убий ме след това, ако още желаеш, но първо вземи от лекарството — надигнах се, за да приготвя разтвора. Но Стирон ме сграбчи за китката. После поклати бавно глава и в жеста му долових само безкрайна печал.
— Не — прошепна той. — Невъзможно.
— Защо?
— Няма да бъркаш в ума на първия септарх.
— По-скоро бих искал надникна в мислите на моя брат Стирон!
— Като твой брат, този човек би искал единствено да те види излекуван. Но като първи септарх, той служи на своя на род и трябва да се запази за него.
— Лекарството е безвредно, Стирон.
— Безвредно ли бе за Халум Хелалам?
— Нима ти си една уплашена девица? — запитах го. — Дал съм това лекарство на десетки. Халум единствена го понесе зле — и донякъде Ноим, но после се оправи…
— Двамата най-близки за теб в този свят — прекъсна ме Стирон. — И лекарството им е навредило. А сега го предлагаш на брат си Стирон?
Чувствах, че съм безпомощен. Продължих да го умолявам, да убеждавам, но той не искаше и да чуе. Но дори и да бе се съгласил, какво щях да спечеля? Вероятно душата му беше само от камък.
— И какво ще стане сега с мен? — запитах го аз.
— Съд и справедливо наказание.
— Какво ще е то? Екзекуция? Доживотен затвор? Изгнание?
— Това ще реши съда — сви рамене Стирон. — Нима смяташ, че този човек е тиранин?
— Стирон, защо те плаши лекарството? Та ти не знаеш какво дарява то. Нима не разбираш, че това е единствения начин да постигнеш обич и разбиране? Защо трябва да съжителстваме като непознати, отделени от стени? Можем да си говорим. Можем да надникваме в душите си. Можем да произнасяме „аз“, Стирон, без да се притесняваме от това. Аз Аз. Аз. Можем да споделяме болката си и тогава ще ни е по-леко — лицето му помрачня. Вероятно ме вземаше за съвсем побъркан. Изправих се решително, смесих лекарството и му подадох чашата. Той поклати глава. Отпих дълбоко, после отново протегнах чашата към него. — Хайде — подканих го. — Пий. Пий! Няма да подейства веднага. Вземи го, за да се слеем едновременно. Умолявам те, Стирон!