— Мога да те убия собственоръчно — каза той, — без да чакам присъдата.
— Да! Повтори го, Стирон! Аз! Собственоръчно! Повтори го пак!
— Жалък душеразголвач. Син на моя баща! Ако разговарям с теб по този начин, Кинал, то е само защото не заслужаваш да чуеш нищо друго от мен освен неприличия.
— Отпий и сам ще разбереш, дали това са неприличия.
— Никога!
— Защо се противиш, Стирон? Какво те плаши?
— Заветът е свещен — отвърна той. — Да се поставят под въпрос повелите му, това значи да се постави под въпрос целия социален ред. Дадем ли веднъж свобода на това твое лекарство и в земите ни ще настъпи хаос и безредие. Нима смяташ, че предците ни са били подлеци? Нима ги мислиш за глупаци? Кинал, те са имали ясна представа как може да се изгради едно дълготрайно общество. Къде са градовете на Шумара Бортан? Защо те все още живеят в колиби сред джунглата, докато ние сме построили онова, което желаем? Пътят, който ни сочиш, не е нашият път, Кинал. Ти искаш да разрушиш стената между доброто и злото, да изтриеш законността от лицето на земята, да накараш хората да вдигнат ръка на своите събратя. И тогава къде ще отидат твоята обич и пълно разбирателство? Не, Кинал. Задръж си лекарството. Този човек предпочита да остане верен на Завета.
— Стирон…
— Стига. Жегата е непоносима. Ти си арестуван, сега да вървим.
74
Тъй като лекарството бе в мен, Стирон се съгласи да ме остави за няколко часа насаме, преди да поемем пътя за Сала, за да не пътувам докато умът ми все още е чувствителен на външни въздействия. Дребна милост на Господаря Септарх — той остави пред входа двама стражи и отиде на лов за птицерози.
Никога преди не бях вземал сам лекарството. Постепенно ме завладя познатото състояние, светът се замъгли, ускори се и времето потече с друго темпо и после, когато рухнаха стените на душата ми, нямаше никой, в когото да надникна, или той да влезе в мен. Но все пак долавях отгласа от душите на телохранителите — сурови, метални, затворени. И чувствах, че макар и с известно затруднение мога да проникна в тях. Но не го сторих, защото докато седях в колибата душата ми се понесе на чудно пътешествие, разширявайки границите си, докато обхвана цялата планета и се сля с душите на всички нейни обитатели. И тогава ми се яви прекрасно видение. Съзрях моя вречен брат, Ноим, да копира и разпространява мемоарите ми сред най-доверените си хора, а те на свой ред продължаваха това дело и така словата ми достигаха всички краища на Вилейда Бортан. И ето че от южния континент се приближаваха кораби с товар от белия прах, който не беше предназначен само за елита, за Шумарския барон и Йънския маркиз, а и за хиляди обикновени граждани, жадуващи за обич, за които Заветът е само изстинала пепел. И те разтварят душите си един за друг. И макар че пазителите на стария ред правят всичко възможно за да спрат движението, опитите им са напразни, защото повелите на Завета са лишени от смисъл и за всички е ясно, че любовта и добрината не могат вечно да бъдат потъпквани. А възникналото движение поражда нова мрежа от връзки, тънички пипала на чувственост, които свързват отделните членове в едно цяло. Накрая тази освободителна вълна помита септарха и сподвижниците му и целият свят се съединява в едно щастливо съобщество, всеки един разтворен за всички останали и в разгара на това Време на промени се ражда новият Завет. Всичко това видях от онази колиба в пустинята. Видях как над света се издига ярко сияние, блестящо, трепкащо, как набира сила и плътност. Видях рушащи се стени. Видях яркочервеното зарево на всеобщата любов. Видях нови лица, променени, щастливи. Ръце докосващи ръце. Души, докосващи други души. Това видение блестеше в мен през остатъка от деня, изпълвайки ме с такава радост, каквато не бях познал никога, а духът ми се носеше като волен вятър из тази страна на мечтите. И едва когато лекарството започна да отслабва осъзнах, че това не са били нищо друго освен мечти.
Може би някой ден видението ще се превърне в реалност. Може би Ноим ще намери читатели за мемоарите ми и други ще последват моя път, докато движението набере сила и промяната стане необратима и всеобща. Историята познава безброй подобни случаи. Аз ще изчезна, предвестникът, инициаторът, мъченикът пророк. Но написаното от мен ще живее и чрез мен ще се промените и вие. Може би мечтата ми няма да се окаже само мечта.
Тези последни редове написах по здрач. Слънцето бърза да се скрие зад Хюишторите. Скоро и за ще го последвам, като пленник на Стирон. Ще взема този малък ръкопис с мен, ще го скрия и ако имам късмет, ще го предам на Ноим, за да го приложи към написаните досега страници. Не знам дали ще успея, нито пък знам каква съдба е отредена за мен и книгата ми. И вие, които я четете, сте ми непознати. Но мога да ви кажа следното: Ако двете части са се слели в едно и вие ги четете, бъдете уверени, че идеите ми ще победят. Подобно сливане означава промяна за Вилейда Бортан, то ще промени и вас. Щом сте стигнали дотук, значи в душата си сте с мен. Ето защо ти казвам, непознати мой читателю, че аз те обичам и протягам ръка към теб, аз — Кинал Даривал, аз — който прокарах пътя, аз — който ти обещах да разкажа всичко за себе си и сега вече изпълних обещанието си. Върви и търси. Върви и докосни. Върви и обичай. Върви и се разкрий. Върви и бъди излекуван.