И все плачеше. А трябваше да вървя, затова го помилвах по косата. И потреперах, като усетих под пръстите си коравите му косми, и рекох с разтреперан глас:
— Сбогом, Горане. Ела в пещерата.
А той не ми отвърна.
Ала когато вече бях горе на билото, чух отдолу да иде гласът му:
Сбогом, отче. И вече не го видях.
ОТКЪС ОСМИ
Нищо не мислех. Стоях на прозореца и гледах навън.
Караибрахим не дойде тоя ден. Валя дъжд и отмина. Изгря слънце. Дойде вечер.
Цяла нощ не спях, втора нощ подред. Караибрахим цяла нощ не се прибра.
Съмна. И пак изгря слънцето.
Гората насреща беше огряна от слънце. Виждах светлокафявите жълти стъбла на елите, прави като изпънат конец, да пресичат тук-там зелената стена. Струваше ми се, че гората е шита със зелени вълнени конци върху груб плат, като гоблените по стените на замъците ми, и гобленът се е протрил, та се е показала тъканта и нишките на основата. Не бяха ли и стъблата основа на гората?
Гоблени. Каква глупост е предопределението. Тая сутрин бях сигурен, че съм напуснал замъците и гоблените, че съм слязъл.в ада на кораба и съм приел исляма само защото ми е предопределено да убия Караибрахим. А не го убих.
След малко той щеше да дойде. Не знаех дали щеше да ме пита нещо. Не мислех какво ще му отговоря. Нищо не мислех — гледах огряната от слънце гора.
Чух гласове. Говореха под прозореца ми. Гласът на Гюлфие и мъжки глас.
Свикнал бях от стоенето в тайния ход да слушам, без да погледна. Сега надникнах от прозореца. Мъжът беше Горан, синът на дядо Галушко — оня огромен българин, който ме заведе във воденицата.
Горан молеше Гюлфие да го пусне в конака. Държеше в ръце няколко едри пъстърви — такива не бях виждал.
Гласът на Гюлфие беше сладък като шербет. Нея не можех да видя, тя говореше от съседен прозорец.
Нали Горан беше един от тримата мъже, които караха утробата й да трепва? И не беше ли Горан любовникът на Севда, който я душал всяка нощ? Ето кого търсеше момъкът.
Знаех, че Гюлфие не би пропуснала да отмъсти на Севда. Ала тя имаше и нещо друго наум.
Бързо щеше да се утеши тя, че аз ще изчезна от живота й. Ялова беше нашата връзка. Наливах ведра в продънена бъчва. Съдбата се беше погрижила да не успея да се свържа със света, да си остана сам, да не оставя нищо след себе си. По-добре.
Да, Гюлфие щеше да го пусне в конака. Щеше да каже, че тя е искала рибата. Но и тя искаше нещо насреща.
— Че какво може да иска една жена, стара като мене?
Той гледаше към нея. Не я виждах, но знаех какво вижда той — гледаше я, сякаш я вижда за пръв път. И как разбра, и как се учуди най-напред, както бих се учудил аз, ако ми кажеха при първата среща с Гюлфие какво ще стане между двама ни.
Горан наведе глава.
— Тежко ми е — рече тихо той. Гюлфие пропя от прозореца:
— Ще ти мине. И хвърли каквото имаш със себе си. Пищов, нож. Иначе ще те спрат на портата.
Мръсницата.
Отново загледах като вцепенен зеления гоблен на гората.
Чу се вой на куче. Изтръпнах, защото помислих, че се обаждат псетата от Черната яма. Кучето лаеше в двора.
Изведнъж се досетих, че Горан беше брат на Шерко, затворен с кучето си Шаро в тъмницата на другия вътрешен двор. Кучето го беше усетило.
Горан беше брат на Елица. Горан можеше да не идва за Севда. Тук бяха сестра му и брат му.
Нямах много време да мисля и да се вълнувам. Чух в съседната стая гласа на Караибрахим. Той говореше с турчина, който пазеше вратата към моята стая.
Чух го, че седна на трикракото столче пред огнището — столчето изскърца. Нощем ставаше студено и в някои стаи палеха огнищата. Караибрахим нарочно не влизаше при мене — мъчеше ме.
Прилоша ми. Седнах и почнах да бърша потта от челото си. Не бях очаквал, че така ще посрещна Караибрахим: с посинели устни, разтреперан.
Оттатък гръмна Горановият глас:
— Ти ли си Караибрахим?
Горан говореше от прага на вратата към чардака.
— Ти кой си? — сухо запита Караибрахим.
— Горан, Галушковият син. Чух, че Караибрахим се изправи.
— Излез! — остро рече той.
През стаята тръгнаха стъпки. Караибрахим беше отпратил не Горан, а пазача пред моята врата. Горан избоботи:
— Тебе диря, Караибрахиме.
През Караибрахимовата стая тръгнаха тежки стъпки — откъм чардака към средата на стаята. Безшумно се плъзнах до вратата на моята стая — Горановите стъпки биха заглушили и вървежа на мечка. Дъските скърцаха, скърцаше и таванът.