Кратък вик, пълен с изумление и болка, ме отхвърли от вратата.
Нещо тежко падна оттатък. Следния миг се хвърлих напред и блъснах с рамо вратата. Тя беше отворена, аз влетях в Караибрахимовата стая и едва се задържах на крака.
Караибрахим лежеше по гръб, червена черта прорязваше плешивия му череп и лицето му. Очите му бяха пълни с ужас, устата зинали като от невероятна почуда.
Надвесеният над него Горан се изправи и се огледа наоколо. Лицето му беше безумно. Приличаше на лунатик, когото внезапно са стреснали. Не мърдах, сякаш можеше да не ме види. В ръцете си държеше голям нож. Гледаше Караибрахим, мене, прозореца с гората на него, падналата изкормена риба, в която беше крил ножа си.
Погледът му падна върху огнището. Жаравата беше червена. Той скочи към нея. И както беше с гръб към мене, видях как с две ръце замахна към гърдите си. Чу се пъшкане и той падна с лице в огъня.
Караибрахим изохка и се обърна настрани, към Горан. Коленичих до него. Той легна по очи. Разтресох го за раменете.
Той прошепна с лице върху дъските:
— Жив ли е?
В стаята миришеше на изгоряло месо.
Скочих и с мъка издърпах настрана огромното тяло на Горан. Обърнах го по гръб и затворих очи. Ножът от силния удар или от падането напред беше забит до дръжката в гърдите му. Лицето му беше изгоряло.
Излязох на чардака и се развиках като побъркан.
Тропот на крака, викове, псувни. Вой и лай на псета, удари по врата. Тропаха затворниците.
Караибрахим лежеше със затворени очи. Цялото му лице беше разсечено, разсечени бяха и гърдите му. Може би береше душа.
Влетя Севда, погледна Караибрахим, погледна и Горан, олюля се и падна тежко на дъските.
Надвесен над Караибрахим, главорезът Сиври билюкбаши питаше:
— Кой беше, ага? Лицето му е изгоряло.
Разбрах защо Горан се уби върху огъня. Иначе турците щяха да отмъстят на сестра му и брата му, които бяха в ръцете им. Както беше със затворени очи, Караибрахим рече:
— Не зная.
Гюлфие свестяваше Севда. Питаше я нещо полугласно, удряше й плесници, уж да я свести. После се обърна към мене и безпомощно каза:
— Непразна е. Чу ли? Тая кучка.
И заплака злобно, сякаш Севда я беше измамила.
Като ято оси, които излизат от гнездото си, когато някой го замери с камък, турците изскочиха от конака. Побеснели бяха, та забравиха, че това скъпо може да им струва. Завардиха Просойна, полетяха на коне към Заград. Стигнаха и до него. До Подвис не успяха да стигнат. Чуваха се далечни гърмежи.
Уловиха триста-четиристотин души. Смаях се, като разбрах колко безумци са останали в двете села. А като видях Вражу кехая, изтръпнах — помислих, че е възкръснал от мъртвите. Или го бяха извадили от мравуняка, или Караибрахим го беше пуснал. Затвориха пленниците в един от вътрешните дворове. Разнесоха се викове и писъци — викаха новите пленници, викаха озлочестените девойки, викаха първенците от тъмницата. Турците също викаха и стреляха с пищови.
Петима турци загинаха днес. Останалите цяла нощ не спаха. Дебелият ходжа — моллата Сулфикар Софта — час по час излизаше на чардака и казваше, че Караибрахим бере душа. Ако умреше, турците щяха да изколят всички.
На сутринта проснаха тялото на Горан върху площада пред конака и почнаха да прекарват хората край него. Човек подир човек — старци, баби, жени с пеленачета в ръце и заловени за полите им деца. Мрачни мъже. После първенците — мръсни, миризливи, превърнали се в сенки. После девойките, утеха на палачите.
Гледаха се едни други, едва се познаваха. Хълцаха, сподавяха гласове. Ни един ясен вик не се чу на площада. Баща видя дъщеря си, превърната на дрипа от турците, дете видя баща си със завързани назад ръце. Мълчаха.
На площада, проснат по гръб, с огромни разперени ръце, лежеше Горан. С бели длани и черно лице. Ножът още стърчеше от гърдите му.
Един по един българите минаваха край него. Така се прощават живите с покойник в ковчег, на средата на църквата. Тогава всеки целува събраните му ръце, сега всеки целуваше с поглед разтворената му длан.
— Кой е?
— Не зная.
Удар. Падане на колене. Нов удар. Проснато тяло.
— Кой е?
— Не зная.
Не превеждах, всеки разбираше другия. Залитах от безсъние, главата ми се пръскаше. Вместо чалма бях вързал на главата си мокър пешкир. И тия хора. Струваше ми се, че това е един и същ човек, който минава хиляди пъти поред и казва все едно и също нещо.
Всички го познаваха. Ако някой не знаеше името му, научил го беше през нощта, когато българите шепнеха, скупчени на двора, в очакване на смъртта. Мълчаха. Мълчах и аз.