И те минаваха, минаваха един след друг и се свеждаха над черното лице.
Някъде откъм края се вдигна глъчка. Затичаха турци, българите в мълчалива редица се мъчеха да не ги пропуснат.
На площада излезе дядо Галушко. И ако досега се носеше някакво сподавено шепнене, сега всичко замълча.
Полека, стъпка по стъпка, дядото премина площада и спря пред тялото на сина си. Коленичи до него, гледа го дълго в изгорялото лице и се изправи. Разпери ръце, два-три пъти отвори уста, ала глас не излезе — тогава аз не знаех, че бил онемял.
После проговори:
— Синът ми. Горан.
И една жена приплака от ярост и болка. Мислеха, че дядото е луд. Изумяваха се, че онемелият от мъка проговори от мъка. Дядо Галушко каза.
— Извикайте всички, планината да чуе името му. Защо криете името му? Ами ако всички измрем, кой ще разкаже за него? Нека планината го помни.
Обърна се към Сиври билюкбаши и рече:
— Заведи ме при своя главатар. Пристъпих напред и казах:
— Караибрахим ми заповяда: всеки, който познае тоя човек, да отиде при него.
Караибрахим лежеше на одъра в същата одая, в която го рани Горан. Завит беше със светло халище — такива халища наричат поник слънце, защото в средата на бялата вълна са втъкани червени пламъци, които се събират в огнено кълбо. Сякаш кръвта от раната на Караибрахим беше избила през завивката. В камината пламтеше огън от елови корени, пълни със смола, та миришеше на гора. През прозореца се виждаше светлата планина. В краката на Караибрахим седеше Севда, край огъня седяха двамината ходжи, до прозореца видях Кеманчиджогли. Караибрахим лежеше с лице към стената.
Дядо Галушко тихо пристъпи напред, като че ли да не го събуди, наведе се над него и го повика:
— Страхине! Страхине!
Караибрахим трепна — едва видимо, като клепач на човек, който се преструва, че спи. Но не се обърна. Дядото отново рече:
— Страхине! Синко.
Севда се изправи, бяла и страшна. Кърпата, която държеше пред лицето си, за да го забулва, падна надолу. Тя отстъпи заднишком, като пипаше с ръка да улови нещо. Облегна се на вратата, притисна се в нея и затърси резето. Не успя да излезе, защото вратата се отваряше към тая одая, а тя не се сещаше да се отмести. И остана да гледа и слуша.
Турците още нищо не бяха разбрали, защото дядо Галушко говореше на български.
Не се изненадах. Досетил се бях, когато Караибрахим отказа да съобщи името на Горан. Нали той му го каза? Караибрахим не знаеше, че съм чул Горановите думи. Събрах един по един разчупените и пръснати късове, спомних си случки, разговори, отделни думи. Влизането в долината, ходенето до воденицата, спасяването на Шерко. Караибрахим беше българин. Знаех, че той не е докоснал Елица.
— Страхине — рече тихо дядото.
Кеманчиджогли грубо го дръпна назад. Тогава Караибрахим се обърна. Видях лицето му. Кичурът на челото му беше избръснат. Острието се беше плъзнало по черепа и разсякло недълбока рязка, ала някакво намазано зелено лекарство я очертаваше през цялото лице — широка и страшна. Едва го познах.
Той даде знак, че иска да говори. Сложиха зад гърба му възглавница. Той каза, като се задъхваше и спираше след всяка дума:
— Кеманчиджогли, шейх Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта. Аз съм еничарин от тая долина — Елинденя, — от село Подвис. Тоя човек е мой баща. Човекът с кучето, затворен отделно, е мой брат. Човекът, който скри ножа си в рибата и се опита да ме убие, е мой брат. И девойката, която взех от сватбата, е моя сестра.
Той спря. Притвори очи и зелената ивица през лицето му потъмня, защото той пребеля съвсем. Когато отвори очи, събра сили и рече:
— Затворете дядото и девойката при човека с кучето. Чакайте да се съвзема и да отмъстя. Не ги пипайте.
Турците се спогледаха. Кеманчиджогли рече:
— Ага, ти говориш по български.
Не бях забелязал това. През целия ни престой в долината, докато съм превеждал, Караибрахим е разбирал всяка българска дума. Спомних си, че когато влязохме в Маноловата къща, той каза „камбани“, а не „чанове“. Сега, в огъня на треската, той проговори, без да иска, на бащиния си език.
Караибрахим не можа да повтори думите си на турски и загуби свяст.
Турците ме погледнаха. Отново бях преводачът Абдуллах. Можех ли да излъжа? Да се опитам да спася дядото и децата му? Може би Караибрахим щеше да умре, преди да се съвземе.
Той отвори очи.
Повторих на турски думите му. Той склопи клепки в знак, че е така.
Заведоха дядо Галушко при сина му Шерко. Посрещна го радостният лай на огромното шарено куче.
Търсеха Елица, ала не я намериха. Аз бях последният човек, който я беше видял да стои на чардака. Караибрахим нищо не можеше да каже, бълнуваше и се мяташе.