Караибрахим лежеше в обора, до коня си. Когато се посъвзе, той накара да го пренесат там. Казваше, че в обора е по-топло. И по-тъмно, и че очите го болят от светлината. Ала аз мисля, че отиде, защото конят му остана единственото близко същество в света. Той се хвалеше със самотата си, ала навярно е треперел нощем. Щом останеше сам, той говореше на коня с променен, ласкав глас, молеше му се да протегне към него устните си, обещаваше му златно седло и сребърни подкови. А конят се плашеше от миризмата на кръв, пръхтеше, а сменяха ли превръзките на Караибрахимовата рана, цвилеше и риташе дебелите дъски на яслите. Това беше чудно, защото бойните коне свикват с кръвта.
На мене Караибрахим прости. Каза ми:
— Ти не можеш да убиеш ранен човек, щом не можа да убиеш живия.
И се опита да се усмихне. Зелената рязка от удара — през челото, до лявото око, покрай носа, през устните и през брадата правеше усмивката му крива и страшна. Обръснал беше не само кичура на челото си, но и мустаците си.
— Не трябваше да те карам да дереш стареца — каза той. — Ние, водачите, не бива да мърсим ръцете си с дребни неща.
Искаше да ме привлече отново, да ме накара да се почувствувам равен с него. Не вярваше никому, на ни един турчин около него. А мислеше, че ще му служа вярно. Но аз помнех очите му — когато ми заповяда да одера дядото и когато се биехме с шпагите. И знаех, че щом оздравее, ще ме убие.
Държеше ме по цели дни и нощи в обора при себе си. Говореше ми за годините в еничарските училища. Караше ме да се грижа за коня му. Не ми тежеше — радвах се, че се допирах до копринената кожа и стегнатата снага на това чисто, благородно животно.
Един ден докараха Елица. Държаха я двамина турци.
Караибрахим се повдигна на лакти и успя да седне. Не се познаваше радва ли се, или се ядосва.
— Къде я хванахте? — попита той.
— Сама дойде, ага.
Караибрахим със знак отпрати турците. Мълчеше и чакаше. Елица падна на колене върху утъпканата пръст на обора:
— Братко, прости на баща ни.
Караибрахим вдигна нагоре глава, изпъна шия и почна да се смее. Ябълката върху гръкляна му играеше нагоренадолу, сякаш тежко преглъщаше и се давеше. После се закашля и се хвана за гърдите — там, където беше раната му.
— Защо брат ми не разбра, че съм негов брат? — каза той. — Защо кръвта му не се обади? И ако е разбрал, че ми е брат, нима пръв не вдигна ръка да ме убие? Или родната кръв е тъй слаба, че човек не може да познае рождения си брат, или Горан е толкова силен, че я победи? Ако е първото — човек не заслужава да я цени, ако е второто — по-слаб ли съм от Горан?
— Братко! — каза му Елица. — Ако ти не усещаше родната кръв, нямаше да ме оставиш да лежа до тебе недокосната.
— Усещах я. И трябваше да дойде тоя удар, за да пререже връвта между мене и рода ми. Всичко е писано. И да ме вземат от тая долина, и да стана еничарин, и да се върна пак в долината, за да я вкарам в правата вяра. И тоя удар е писан и премерен. Аллах сам е вдигнал ръката на брата ми, за да ме накаже, че мислех за сестри и братя, а не само за него. Тежко ме наказа, ала не ме уби. И със същия удар ми посочи, че силният човек е сам.
— Манол не е сам — гордо каза Елица. — Слаб ли е? Караибрахим отговори веднага, сякаш дълго беше мислил за това и само чакаше да го каже:
— Овчарите са овци. Толкова дълго са живели с овците си, че са станали като тях. Накъдето тръгне едната овца, подир нея вървят другите. Ти нали си отбивала овца от стадото? Лесно ли е?
Мъчно е. Какво да кажат другите — това им тежи. Допират глава до глава като овци, които пладнуват. Силният човек е сам. Забрави Манол.
— Аз не съм жена на Манол. Жена съм на сина му Момчил.
И съм непразна от него.
Караибрахим се повдигна от кръста нагоре, отдели се от възглавниците си, после пак се отпусна назад.
— Обещах на Манол — рече той — всеки човек от рода му да начертае кръст с кръвта си и да плюе върху него. Трябва да стигна до Момчил.
И както говореше, досети се нещо и се усмихна със здравата половина на устата си:
— Роди детето си. Ще ти го оставя да го кърмиш три години. После ще го взема, ще го чакам да порасне и ще го дам в училището на аджемиогланите. Ти знаеш ли как се става еничарин? Копането по бостаните, глада, боя с пръчки, сеченето със сабя. Единствената риза в годината, единствената кърпа, която се взема в тъмната стая, та да не може да се избере? Твоят син ще стане добър еничарин.
— Ще го удуша — просто рече Елица.
— Няма да имаш сили.
— Нали съм твоя сестра? Хайде, прати ме при баща ми и брата ми. Убий ме с тях. Ала ако искаш да затриеш целия род на Горан, убий и себе си.