— Нямам род. Имам оджака на еничарите. Ти не си човек, а жена и нямаш душа. Твоята съдба е да раждаш войници. Венецианецо, заведи я в харема при Сафиде.
Когато излязохме, видях, че Елица плаче. Изпитвах жалост, нежност, желание да я докосна, да притисна главата й до рамото си.
Тя вдигна към мене прекрасните си очи, плувнали в сълзи, и ми рече:
— Брат ми е, ала трябваше да го убиеш.
— Защо дойде? — попитах я аз.
— Можех ли да не дойда? — рече ми тя. — Моля ти се, не казвай на баща ми и брата ми.
Върнах се при Караибрахим и го заварих да говори на коня си. Застанах до вратата. Той ме усети и ми каза да вляза. Стори ми се весел и омекнал.
— Виж — каза ми той. — Какви греди има по тавана, какви греди подпират тавана! Двама души не могат да ги обгърнат. И стъпалата нагоре са от цели, дялани греди. Ами камъните на зида? Какви ясли, какъв простор! Слон можеш да вържеш. Когато бях дете, ден и нощ мечтаех за тоя конак. Гледах го отдолу нагоре, въртях се около него. Не можех да мина дори през вратите му. Ти не разбираш това, бил си в конака. Сега съм негов господар. Неизповедими са пътищата на аллаха.
Замълча и пак заговори:
— Видях ли ножа над главата си — а не бях готов, той ми беше брат, — помислих, че умирам. Пък ножът ме спаси. Помниш ли кичура на челото ми? Всичката коса беше окапала, а той беше останал. Тъй стоеше в мене и любовта към рода ми. Не можех да се отърва от нея. Сърцето ми се пълнеше с вяра към аллаха и омраза срещу неверниците — а баща ми и братята ми стояха настрана. Сега ги видях. И ножът отряза кичура ми. Като прокарам ръка — и той поглади с длан гладкия си череп, — никъде не усещам нищо. Като погледна в сърцето си, виждам само вяра и омраза. Спасих се.
Изловените в селата българи бяха затворени във вътрешния двор с платана като в кошара. Изходът с тунела, стълбите и всички врати бяха запречени с тръне и железа, по чардаците стояха стражи. Първия ден, когато им хвърлиха хляб като на кучета, хората се сбиха за къшеите, а турците се смееха. Втория ден никой не се. наведе да вземе хляба. Минаха хора, събраха го и го занесоха на най-старите да го разделят. Всеки ден умираше по някой, ала труповете не ги вземахме. Те къртеха камъните и се опитваха да ги заровят. Ние стояхме по чардаците над главите им и ги гледахме, че стояха долу като в друг свят. Караибрахим беше заповядал дума да не се разменя с тях.
Вече по-рядко слизах в тайния ход, при затворените първенци. Гюлфие не ме пущаше в стаята си. Не плачеше, само гледаше пред себе си и повтаряше:
— Оная кучка Севда е непразна. Казах ти — Караибрахим или Горан. Остана Манол.
Тя отслабваше и кожата й увисваше на гънки, като дрипа. Нямах нужда от нея.
Вече толкова не се нуждаех и от първенците. Турците, като се страхуваха от Караибрахим, не смееха да ги убият, ала всеки ден измъкваха десетина-двадесет души и ги пребиваха от бой. Удряха им по двадесет тояги и както казваше шейхът Шабан Шебил, „десет удрят, веднъж броят“. От тайния ход слушах как битите се редуваха да посрещат новите бити. Чувах Мирчо да плаче. И чувах Манол да казва:
— Планината ви гледа.
Разбрах, че всичко се върти около братството. Тия хора бяха братя с хората в долината и с хората по всичките български земи. Искаха да си останат техни братя и не искаха да вдигнат ръка против братята си. И като помислеше по-дълбоко, човек виждаше, че да имаш брат, значеше да бъдеш човек. И братството — то не беше родна кръв. Караибрахим казваше, че да бъдеш сам, значело да си силен. Според мене трябваше да се каже — да станеш звяр. Човек не живее сам. Сам или двама — това беше изборът. Сам или с другите, с хората. Караибрахим се бореше да остане сам — да скъса връвта до другите хора. Овчарите се държеха, за да останат заедно. Караибрахим стигна до края на пътя си. Дали и овчарите щяха да стигнат до края на своя път?
Дойдоха нови турци. Един ден откъм планината се зачуха чести гърмежи. Изскочихме навън. Под върха на планината, там, където бяха каменните кръстове, се вдигаха тъмни облачета дим. Слизаше черна тълпа хора. Познах ги, че са турци. Те не се бранеха от овчарите, а стреляха към небето, от радост, че са дошли.
Дойдоха двеста души редовна войска и триста конници помощни войски. Както им казваха, акинджии, башибозук. Триста гладни звяра, всеки с празна торба на гърба и с въже на кръста. Дошъл да граби и да връзва. Водеше ги прочутият Караимам Хасан ходжа, разорителят на Чепино, приятел на Мехмед паша.
Караибрахим заповяда да го сложим на носилка и да го изнесем пред вратата на конака. Искаше да види как иде помощта.
Караимамът беше полубезумен човек. Не можеше да каже една дума като хората, само крещеше. Жилите по врата му винаги бяха издути, лицето му винаги пламнало, а очите му сякаш ей сега щяха да пролазят на челото. Размахваше ръце, тропаше с крака, тръшкаше се по земята! В началото мислех, че е пиян. Водеше със себе си един дервиш, който по цели часове се въртеше около себе си, и то така бързо, че полите на дрехата му стояха изправени встрани като гъба. Разправяха, че се е въртял пред самия султан.