Животът в конака почна да се върти като полите на дервишката дреха. Конакът беше тесен за толкова хора. Още същата нощ размятаха трънете и почнаха да измъкват от пленените българи жени и деца. Отидох при Караибрахим. Той ми каза:
— Моретата са дълбоки, защото приемат всички реки. И калните. Пълководците са силни, защото не отблъскват от себе си никого. И разбойника. С тия хора ще стана господар на планината. Стига съм стоял в конака. Нека полудуват. Изправя ли се на крака, ще ги озаптя. Я повикай новия ходжа.
Не зная какво говориха. Ходжата излезе поукротен. На другия ден голяма група замина за планината. Разправяха после, че са ходили до ямата с бесните кучета. Те вече не се чуваха.
— Още ръмжат и лаят, ага — рече Кеманчиджогли на Караибрахим. — Две-три са и са слаби. Хвърлихме им овца с отрова за вълци.
Най-после воят щеше да престане.
На другия ден почти целият конак се изпразни. Тръгнахме нанякъде над петстотин въоръжени хора, Караибрахим по средата, на носилка. Носеха го върху раменете си шестима носачи. Караимамът яздеше върху гърбовете на българи. Избрал си беше петима по-здрави мъже, яхаше ги, риташе ги с пети, ръгаше ги с нож в ребрата. И клетниците се катереха нагоре с черния кърлеж, впит в гърба им.
С нас бяха дядо Галушко, Шерко и вързаното шарено куче. Напредвахме бавно. Турците се пръснаха из гората, претърсваха всяко дере и всеки храсталак. Когато се досети за какво сме тръгнали, дори дебелият ходжа пребледня и отиде при Караибрахим.
— Ага — рече му той, — ти знаеш ли, че в корана е писано: „Синът, макар и правоверен, не бива да убива баща си, макар и неверник.“
— Зная — отвърна му със стиснати зъби Караибрахим. И той беше пребледнял, може би от болките, когато го тръскаше носилката. — Ала може да направи така, че друг да го убие. Никого не мисля да убивам. Махай се!
Вървях и въпреки че вече бях сигурен къде отиваме, не ми се искаше да повярвам.
Черната яма, където се хвърляха бесните кучета, беше под високи скали. Тъмен отвор, широк пет-шест крачки, а каменната стена над него обрасла с мокър кафяв мъх. На върха на скалите имаше развалини.
Когато стигнахме там, Караибрахим прати отряд да се качи горе и каза на Караимам Хасан ходжа:
— Там ще оставим сто души. Тия скали пазят пътищата от другия край на долината. Горе има вода.
Аз отидох при дупката и надникнах вътре. Очаквах, че ще ме задуши воня. Не миришеше на нищо. Не се виждаше нищо. Само мрак.
Дупката не се спускаше надолу като кладенец, а почваше със стръмен наклон, на който не би могъл да се задържи човек. След това скалата се счупваше — и не можеше да се разбере какво има надолу. Извиках. Никой не се обади. Разбрах защо кучетата остават живи, а не се пребиват веднага. Сигурно до самото дъно имаше наклон, по-голям или по-малък. Турците се пръснаха по околните скали и каменистите поляни и в широка подкова заградиха дупката и малката група хора, които останахме около нея. На четвъртата страна се издигаха скалите. А там, по околните върхове, се виждаха други групи хора. Това бяха българите, които ни гледаха отдалеч.
Духаше вятър, небето беше като преметено, кучето виеше. Около нас се простираше голо било. Пусто и диво. Караибрахим повели да сложат носилката му на земята и като се подпря на лакът, каза на баща си и брата си:
— Откак се върнах в долината, ушите ми писнаха от приказки за братя, за българи и за вярност. Слезте в черната дупка и останете сами с кучето. Тогава ще видим дали кучето ще ви остане вярно. А ако го изядете, ще останете един срещу друг. Тогава ще видим дали човек човеку е брат.
И се отпусна назад на възглавницата си. Гласът му беше слаб, разпилян от вятъра.
Дядо Галушко Белия и Шерко не отговориха. Вятърът развЯваше бялата брада на стареца и черната коса на сина. Караимам Хасан ходжа каза:
— Приемете правата вяра. Те пак не продумаха.
Тогава Караибрахим даде знак. Двама души с пръти, с чатали на края, притиснаха от две страни шията на кучето и почнаха да го бутат към ръба на Черната дупка. Кучето се мъчеше да извие глава и да захапе коловете, ръмжеше, виеше, стържеше с четири лапи по скалата, пълно със сили и ярост.
Когато главата му се надвеси над пещерата, то изскимтя от ужас. Остро квичене, вой и — кучето изчезна. Чуваше се как тялото му се удря в скалите. Квичеше, пищеше, лаеше, гласът му потъвъше все по-надълбоко. Рев, удар, писък, удар. И накрая се чу отчаян, пронизителен, безпомощен вой. От дъното.