Виждах. И слушах.
Над цялата планина ечеше един проточен, страшен вик:
— Ааааа!
Планината сякаш гореше от викове. Викаха българите по околните склонове и ехото ме оглушаваше.
После заечаха чанове като сребърна лавина, която се срива по планината. По-страшно, отколкото в оная нощ, когато Караибрахим се бранеше от тях. Биеха Маноловите чанове.
После чести гърмежи пронизаха като светкавици гъстите облаци от викове и звън. Българите нападаха Просойна.
И над всичко, измежду всичко, всред виковете, звъна, ехото и гърмежите, чувах зловещото тракане на ножовете. Удар на желязо в желязо, удар в месо, чупене на кост, като че се чупи дърво. И шуртенето на кръвта.
Преживях го.
Виковете затихнаха. Звънът отзвъня. Гърмежите престанаха. Само отдалеч идеше пречистеното, светло биене на манастирската камбана. Тя биеше на умряло.
На площада лежаха натъркаляни един върху други избитите българи. Не чувах дали някой охка. Оглушал бях, в очите ми светлееше, усещах се като станал след тежка болест, от смъртна постеля.
Джелатите почнаха да дърпат труповете, за да режат главите им. Караибрахим искаше да ги изпрати на Мехмед паша. Изтеглиха настрана дебелия ходжа с пречупен врат. Тогава сред мъртвите се изправи Мирчо със завързани отзад ръце и се огледа като безумен. Дръпнаха трупа на бащата и отдолу излезе детето, защото Манол беше легнал върху сина си, та го защитил от ударите.
Като газеше през труповете, към него тръгна с нож в ръка едноокият ходжа.
Чу се гласът на Караибрахим:
— Назат, нека е от мене!
Което ще рече — нека е простен. Ходжата спря. Караибрахим каза:
— Ако искаш, вземи го отново.
Едноокият се обърна и плю. Някой преряза вървите върху детските ръце. Изритаха Мирчо извън хармана на труповете. А той стоеше отстрани, гледаше и не мърдаше. Караибрахим викна от своята скеля:
— Доведете го при мене. И му рече:
— Обещах на баща ти, че всеки от неговия род ще начертае кръст с кръвта си и ще плюе върху него. Хайде!
Детето обърса устата си, окървавена от гризането на вървите, а може би и от бащината кръв, и начерта кръст върху прашната земя.
Опита се да преглътне, ала не успя. Гърлото му беше пресъхнало.
И плюна кръв на земята.
ОТКЪС ДЕСЕТИ
Само Манол, пусти Манол, само Манол попрекара, една ръка си отвърза, та си хвана Селим ходжа, Селим ходжа за гърлото и го долу в дол притисна, и му каза крайна дума: — Лежи тука, изеднико, с тебе барем ведно да мрем.
Дойде ли вестта, че Караибрахим ще коли пред конака пленените първенци, отидох при юрука Исмаил и като му казах последните думи на Манол, помолих го да ми даде чановете. А той ми каза:
— Сам ще дойда.
И го направи не защото се страхуваше, че чановете му ще се затрият. Искаше да види смъртта на Манол. А с него тръгнаха и мнозина други юруци.
Застанахме в окрайнината на гората и закачихме между две млади ели Маноловите сребърни чанове. Отгоре площадът се виждаше като кръгла сребърна тепсия, сложена в краката ни. А слънцето отскачаше от белия калдъръм и от варосания конак, и от покривите на къщите, та ни ослепяваше.
Ала видяхме как излязоха клетите пленници, как се наредиха по площада и как срещу тях застанаха палачите им. А отгоре се виждаше, че в крайните къщи лежат турци и се крият зад каменните стобори, и стволовете на пушките им светеха на слънцето. Ала пламъците на фитилите, кажи-речи, не се виждаха, защото имаше голямо слънце.
И познах Манол, макар да не беше близо, и видях детето Мирчо до него. А после вече не го различавах, ами виждах само една верига от хора, защото очите ми се напълниха със сълзи. И целият свят стана сребърен, сякаш пред мене се люлееха сребърни чанове.
Та си казах: „Попе, трябва да удариш чановете, когато почнат да колят първия човек, защото може да изтървеш Манол.“ А не беше ли все едно кой долу е Манол и не бяха ли останалите първенци само неколцина от неговите хиляда братя?
Пък наоколо хората зашумяха и като плачех, попитах ги какво става, а те ми отговориха, че долу отива човек при Манол, ала нищо не разбирах. Тогава видях — по-добре да бях ослепял — как ято черни врани се нахвърли върху първенците. И на площада се простря червеното халище на хорска кръв.
И ударих чановете. И тресях елите, като че ли бяха стълбовете на порта към спасението, и удрях сребърните звънци с окървавено чело. А те биеха, биеха и аз пак станах дете, и минах през мрака на майчината си утроба. И Елинденя вече не беше долина, а сребърно езеро. И все се връщах надире, до първия ден, когато земята беше пуста и неустроена и божият дух се носеше над водите. И познах, че тоя дух беше звън на родопски чан.