Тогава дойде редът на Сюлейман ага и султанът милостиво благоволи да го познае. Дори се оживи и заразпитва за Родопа, за дивеча и най-вече за мечките. И каза, че на път за Лариса ще мине през Родопа. А шейхът Вани се осмели и му каза нещо, което не чух. После султанът подари на Сюлейман ага скъп кафтан.
Когато султанът излизаше от палатката си, ето пристъпиха напред черни роби, та изсипаха пред краката му от козиняви торби четиридесет и три човешки глави. И един пратеник каза, че везирът Мехмед паша — да е прокълнато семето му — изпраща на своя повелител главите на враговете му.
А Сюлейман ага и аз веднага познахме главата на Манол, тъй като тя лежеше тъкмо пред краката на султана. Очите на Манол стояха отворени. И други глави познахме, макар да бяха изпосечени и оголени.
Тогава султанът каза:
— Нека човекът, който убие невинен, да е отговорен и на тоя, и на оня свят.
А историкът Абди веднага записа думите му. И султанът каза още:
— Не искам моите хора да задоволяват своите страсти, като държат в ръце дадената от мене власт.
Абди записа и това. И го каза султанът, застанал лице с лице срещу Манол. И всеки може да прочете тия думи в летописа на Абди. Тогава Сюлейман ага го погледна и рече:
— Тия глави тук са всички на невинни хора. И никой от убийците няма да бъде наказан.
Султанът не каза нищо. И Абди нищо не записа. А Сюлейман ага клекна пред главите и като ги гледаше, полугласно казваше имената на мъртвите първенци. И щом свитата на султана поотмина, казах му:
— Безумецо!
А той ми отговори:
— Глупецо! Нима мислиш, че са ме извикали да ме дарят с кафтан? Каквото е писано, ще стане.
И през нощта в палатката ни влязоха двама джелати, циганин и евреин, и като стегнаха с каиш шията на Сюлейман ага, дърпаха от двете страни, докато го удушиха. Агата седеше на колене, държеше с две ръце каиша и ме гледаше. Аз стоях на одъра си насреща. А когато агата умря, хвърлиха го вън от лагера, да го изядат кучетата. И на него беше подареният от султана кафтан.
На другия ден поисках да видя султана, ала той се беше затворил с Абди. Султанът разгръщаше наслуки страници от летописите на отоманската история и Абди му четеше за подвизите на прадедите му.
Върнах се във Филибе, ала дълго не успях да сляза в долината, защото ми казаха, че българите вардят проходите.“
Когато свърши, Хасан ходжа ме помоли да развия чалмата от челото му. Дясната му ръка беше ранена.
Попитах го:
— Какво мислиш да сториш, безумецо!
Той не ми отговори, стоеше с непокрита глава и слушаше. Погледнахме от чардака и видяхме, че изхвърлят покъщнина от стаите на Гюлфие. Тя стоеше коленичила на чардака, удряше чело в дъските и плачеше.
— Няма ли мъж, който да ми направи синове? Защо нямам синове?
Дошли бяха братовите синове на Сюлейман ага, Хайрединовите щенета, и я пъдеха в една тясна стаичка на долния кат.
Хасан ходжа се обърна към мене и ми каза:
— Стар съм и не мога да се върна вече към бога на бащите ми. А не искам да служа на един бог, който кара хората да се гризат като кучета. Отивам при Караибрахим и при Караимама, да им го кажа.
Обесиха го на платана.
ДЯЛ ЧЕТВЪРТИ
ДОШЛО Е ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО
ОТКЪС ПЪРВИ
Не сади лозе голямо, не гради къща висока, не води жена гиздава, не храни чеда хубави — да ти е мирна главата, да си не найдеш белята.
Живееше в едно село под Пирин планина човек и неговото име беше Добрин. Той беше търговец и имаше трима синове. Най-малкият му син се казваше Никола. Това бях аз.
И когато станах на двадесет години, етър, една вечер чакахме баща ни да се върне! И кучето почна страховито да вие, та излязохме на портата. Срещу ни идеше по пътя човек, разпнат и завързан с вериги за дървен кръст. А кръстът не допираше до земята, та човекът можеше да движи пръстите на краката си. И тъй пръст по пръст той ходеше по пътя и всяка негова крачка беше колкото ширината на палец. Тоя човек беше баща ми. А зад него, в дъното на пътя, светеха факли и се смееше еничаринът на селото Хафуз бей.
И баща ни видя, че идем, та изгуби сили и падна като отсечен на камъните и ръцете му бяха разперени и завързани за кръста. Веригите му страшно издрънчаха. Заслепиха ме сълзи и се хвърлих към пламъците на факлите. Ала двамината ми братя ме повалиха и като нямаха с какво да ме вържат, вързаха ме с веригите, снети от баща ни. А те още бяха горещи.