Турците червили черни вериги, та ги качили по баща ми. Белезите от нажежените вериги го обвиваха от плещите до коленете, крепко споени звено до звено, сякаш все още веригите висяха по него. И от тоя ден той късаше дрехата си и оставаше гол, та се мъчеше с нокти да изкърти страшните белези. И въпиеше:
— Махнете веригите! Махнете веригите!
И всичко това, защото с труда си и с труда на синовете си беше вдигнал къща на два ката.
А ние, тримата негови синове, цял ден и цяла нощ слушахме виковете на безумеца и като не можехме да изтраем от жалост и срам, напуснахме тая къща. При баща ни остана почернената ни майчица. И безумецът викаше:
— Махнете веригите! Махнете веригите!
И тя с кърпи и билки се мъчеше да изтрие страшните белези. Ала веригите оставаха.
Първият ми брат тръгна по течението на реката. Той стана търговец и взе да се гърчее. Вторият ми брат излезе на брега. Той стана игумен на манастир. Третият брат, а това бях аз, тръгнах срещу течението на реката. Тръгнах да отмъстя на Хафуз бей.
А беят разплакваше селата по Места, като влизаше във всяко село и вземаше момчетата, за да ги направи еничари. И аз ходех след него и по кървавите му дири из селата.
И видях страдания и ужас, та ме досрамя да разправям за моята мъка. Защото веригите, които ме овързваха, бяха белези, а същите вериги горяха месата на хората.
Един мъж ми каза:
— Взеха зърното ми до шепа и сега децата ми умират от глад. Една мома ми каза:
— Двамина седнаха на ръцете ми, трети седна на главата ми. И четвърти разтвори коленете ми.
Една баба ми каза:
— Имах трима синове и три дъщери. И шестимата ги продадоха роби. И отваряха устата на синовете ми, за видят дали са здрави зъбите им, и мушкаха с пръст дъщерите ми да видят дали е кораво месото им.
Тогава ушите ми писнаха и аз разбрах първата своя правда.
А тя беше, че навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.
И като се отчаях, отидох в манастира при брата си.
В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони.
И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.
Един монах ми каза:
— Ето с тоя пергамент цар Асен подарил на нашия манастир три планини, три реки и три села.
А пергаментът беше целият окъсан. Втори монах ми каза:
— Ето, с тоя меч цар Симеон е гонил гърците до Цариград. А мечът беше ръждясал.
Трети монах ми каза.
— Ето, това е костницата с костите на воините, които срещнали турците пред нашите земи.
А костите бяха огромна грамада.
Тогава ушите ми писнаха, та разбрах втората своя правда.
А тЯ беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.
И като пламна кръвта ми, спомних си за бея и тръгнах да го диря.
Събрахме вярна дружина и хванахме гората. Ала ни стигна силна потеря и улови войводата ни Горан.
Когато го поведоха към бесилото, слязох и аз в село, та се размесих със селяните. И видях до бесилото моя бей, качен на кон и целия в злато.
И Горан крачеше по бяла риза към бесилото и пееше:
Откога се, мила моя майно ле, зора зазорила, оттогаз е, мила моя майно ле, войска завървяла.
За войска пееше, а крачеше сам и вързан. И наоколо селяните мълчаха.
Огледах се и видях хиляда българина и десетина турци. И помислих, че българската войска е тук, само че няма коне и копия.
Викнах с все сила:
— Братя, ние сме много, а турците малко. Да отървем войводата.
А народът се отдръпна от мене, както калта се отдръпва от хвърления камък и както се бяга от чумав. И аз останах сам и с отпуснати ръце в средата на площада.
И над мене се надвеси беят от коня си и сабята му падна като мълния върху главата ми.
Горана обесиха, а пък аз оживях. И от тоя ден освен невидимите белези на вериги по тялото нося и един белег от сабя, скрит в косата ми.
Когато сабята падаше върху ми, ушите ми отново писнаха и аз разбрах третата своя правда.
А тя беше, че може да страдаме и да сме роби и може да сме били свободни и да сме имали царство, ала още не сме се събудили и не сме узрели за свобода.
И брат ми калугерът ми каза:
— Пипни главата си и признай, че народът е кал. И стой в манастира.
Казах му:
— Човекът е направен от кал. И Горан преди е бил сред тия същите люде. Нима няма да дойде ден, когато всички ще станат горановци?