Той ми каза:
— Безумецо! Аз му казах:
— Беглецо!
И той ме изгони от манастира. Тъй останах без единия свой брат.
Отидох при другия, а къщата му беше богата, ала в нея говореха на гръцки. Щом брат ми излезе, жена му и детето му проговориха с мене на български. А жена му беше Цвета, която навремето бе дала на мене, не на брата ми, своята китка. После детето излезе и Цвета заплака, та ми каза:
— Никола, детето ми става грък и забравя езика ни. Оставих и една от свещените книги, която носех със себе си.
Книгата беше писана на български. И разбрах, че съм останал без братя.
От тоя ден всяка зима стоях в манастира и преписвах свещени книги, а и разни други истории на нашия език. И когато чукнеше пролетта, тръгвах по красната, изстрадала българска земя, та оставях на селските свещеници и на манастирите книгите на нашия език. И се връщах с торба, пълна с грошове.
Само веднъж още видях братята си, и то беше над смъртния одър на баща ми. Двадесет години бяха минали, откак напуснахме..; бащината къща, и двадесет години безумецът беше повтарял:
— Махнете веригите!
И клетата ми майка триеше белезите, а те не се махаха.
Спогледахме се над трупа с белезите от веригите тримата братя, вече израсли мъже. И вече не бяхме братя. Чужденци бяхме един за друг. Прости ме, боже — бяхме врагове.
А в конака чакаше остарелият бей Хафуз, който помнеше, че един от синовете на Добрин някога вдигна глава против него.
Първи влезе търговецът, даде шепа жълтици и каза:
— Не съм аз. Аз гледам златото. Брат ми е. Втори влезе игуменът, и той остави шепа жълтици и рече:
— Не съм аз. Аз гледам бога. Брат ми е.
Трети влязох аз. Беят седеше пред софра и ме гледаше. А беше оставил ятагана си нарочно настрана, така че да мога да го достигна. Пък аз стиснах с все сила торбата си.
Беят рече:
— Чест ли е за мене да мъстя на един калугер, който дори вече не е мъж? Дай ми торбата си.
И взе шепата грошове от нея, а книгите на български език остави. Глупецът, той не знаеше, че те ще подпалят един ден покрива, му.
Излязох и видях, че грее слънце. А Пирин се вдигаше над селото и снегът белееше по върховете му. И в нашия двор белееше цветът на старата ябълка.
Майка ми рече — а белееше и нейната сведена глава:
— Синко, свали торбата си и остани при мене. И макар сърцето ми да плачеше, отвърнах й:
— Майко, в тая торба е семето. Браздите ме чакат.
И тя ми рече:
— Синко, сеяч ли си ти? Или жътвар?
Що трябваше да отвърна? Далече беше жътвата. Ала преди пълните хамбари има земя и зърно. И знаех аз, че едни щяха да бъдат тия, които щяха да сеят с плач, а други — които с радост щяха да пожънат. Да, тия, които излизаха с плач, като носеха мярата семе, нямаше да са ония, които с радост щяха да се върнат, като носят снопите си. И помислих, че дори не съм измежду сеячите.
Казах на майка си:
— Майко, пазач съм на мярата семе. И тя ми рече:
— Пази го.
Благослови ме и ми даде клонче цъфнала ябълка. И се помоли:
— Когато узрее ябълката, мини край село.
И майката остана накрай село до пътя, а синът замина и се стопи като семе в черните ниви, в планината, в небето.
И синът разнасяше семето по красната, скръбна българска земя. Защото в книгите живееше българското слово, а докато има родно слово, има народ и семе за свобода.
Много пъти писваха ушите ми и много истини научавах. Научих ги от прости орачи и копачи, от изстрадали майки и невръстни деца. И станах от монаха Григорий на поп Алигорко. А друга награда не ми трябваше.
Едни целуваха ръцете ми и казваха:
— Благодарим ти, че нахрани душите ни. Други хвърляха книгите в лицето ми и викаха:
— Не искаме книги, дай ни хляб. А като им казвах:
— Търпение. Те казваха:
— Нима го нямаме? Не искаме утехата ти.
Тъй минаваха годините, докато съдбата ме прати да видя разорението и славата на долината Елинденя. И тогава пътят ми стана толкова стръмен, че загубих не само душата си, ами и името си. И сега, като виждам пред себе си гроба и като искам да ти се помоля — на теб, който идеш подире ми, — не зная дори с какво име да се нарека.
Спомени с добра мисъл писеца на тия редове.
ОТКЪС ВТОРИ
Стоян пред нея излезе като сиво-бяло орленце и със крила я гладеше. Мама му не го познала и му крилата изскуба.
Тъй свърши времето на чакането и дойде времето на делата. И велика гордост, и велика скръб изпълниха людете, които стояха около долината на Елинденя. Храбрите се радваха, като видяха отговора на първенците, а страхливите униваха, като разбраха, че няма друг път пред тях освен търпение и страдание. И наистина, кой би минал през телата на първенците, за да слезе при Караибрахим и да плюе върху кръста?