Изпратихме пратеници, чакахме ги — и ето, те ни отвърнаха. Не се чу гласът ни на един от петдесетте, ала ответът им се чу все едно че го бяха извикали от върха Първенец.
После дотича Мирчо, облян в кръв и сълзи, та ни разправи за последните мигове на Манол. И всички плачеха и се удивяваха, и тоя разказ взе живота на сто души млади овчари. И много хора слушаха Мирчо, защото отделните огнища на бежанците се бяха събрали само на две места — в пещерата под светилището на траките и в гората над превала с кръстовете. Мирчо дойде на превала.
Тогава дойде Момчил, който скиташе около конака, а лицето му беше още повече измършавяло и подивяло. И хората се дръпнаха настрана, едни да оставят сами двамата братя, други, защото още не можеха да простят на Момчил.
И двамата братя застанаха един срещу друг, а не се бяха виждали от вечерта на Маноловата сватба.
И рече Момчил:
— Ти ли си, Мирчо? А Мирчо попита:
— Ти ли си, брате Момчиле?
Рече му „брате“, а не „бате“, сякаш за тия дни в конака беше се изравнил с него.
И му разказа за смъртта на баща им. И за прегризаната връв, и за това, как се счупили зъбите му и как прошепнал на баща си: „Само лявата.“ А Манол му отвърнал: „Стани! За тия стига и една ръка.“ И как тежкото тяло на баща му го затиснало, та загубил свяст.
И като свърши, помълча и добави:
— Плюх върху кръста.
А Момчил му рече:
— Разкажи втори път.
И момчето пак каза за кръвта, за гордите Манолови думи и за удушването на ходжата. И пак накрая добави:
— Плюх върху кръста.
И като помълчаха и се гледаха в очите, Момчил глухо помоли:
— Разкажи трети път.
А когато Мирчо отново свърши с плюенето върху кръста, Момчил го попита:
— Не чу ли баща ми да казва нещо?
Мирчо затвори очи, разтрепера се, сякаш отново седеше в редицата на чедата на смъртта, и рече като насън:
— Сложи ли пета върху гърлото на дебелия ходжа, говореше имена. Каза и твойто име. Падна ли върху ми, стори ми се, че продума само една дума. Рече: „Чановете.“ А може и да не е казал нищо, пък аз да съм чул да бият чанове. Не помня.
Момчил каза:
— Ти помниш ли, че изрече и моето име? А името на Елица? Не беше ли Елициното име последно на устата му?
Мирчо трепереше все по-силно и стискаше с все сила клепки и като разтвори широко уста, изрече през плач.
— Викаше те. Викаше и тебе, и мене, и Елица. И другите, които умираха наоколо. А накрая не викаше Елица. Рече само: „Чановете.“
И като се стресна изведнъж, отвори очи, огледа се като безумен и заплака, и покри лице с длани. Ала не притисна глава ни в мене, ни в брата си, плачеше самотен, изправен сред поляната. Прегърнах го през раменете, а те бяха твърди и не омекнаха. И рекох на Момчил:
— Остави го.
А Момчил ми каза:
— Чу ли, отче? Някога Елица ми каза, че няма втори като Манол по цялата планина. Така е. Ако живееше, все бих се надявал, че ще го стигна. Ала той умря, та избяга нависоко, чак в небесата. Живота му не можах да надмина, а мога ли да надмина такава смърт? Толкова нависоко е той, че дори не мога да повдигна глава да го погледна.
После ми рече още:
— Той и Елица ми даде. Ако не беше я освободил, тя цял живот щеше да е негова. Кой би оставил Манол заради Момчил? Не дойде Елица сама при мене, той ми я прати.
А пък аз твърде не го слушах и не разбирах мъката му, защото наоколо по поляните и по гората плачеше, та се късаше мъка, сто пъти по-голяма от неговата.
Защото беше свършило времето на чакането и беше дошло времето на делата. Сто души млади овчари се сговориха и заклеха да сторят чета и да отмъстят за Манол. Мнозина от елинденчани тръгнаха към Петгласец, други поеха кой знае накъде през горите, трети се щураха като слепци, нагоренадолу, и не знаеха какво да сторят. А имаше много жени без мъже, много деца без бащи и много девойки без либета. Къде можеха да отидат те? И останаха на доляната да чакат кой знае какво, само да могат да гледат от високо покривите на домовете си. А може би ей тъй, отведнъж, турците щяха да си отидат, преди да падне сняг?
Ами стадата? Белите и черните дойни овци, отрасналите шилета, виторогите овни? Еркичите със сребърни чанове, кафявите крави с черни хлопки, яките магарета? Млякото на овцете пресъхна, трябваше да се съберат мъжките и женските стада, та да се оплодят празните утроби. А после стадата трябваше да тръгнат на юг, щом паднат първите дъждове и покара новата трева край Бяло море. Кой ще поведе стадата? Кой ще слезе от планината, та ще остави тук жена и деца? Да тръгне с тях? Нали долу, на равното, горят пожари и чакат турци! Ако пък дочакат първия сняг, ще легнат милите стада, белите стада, черните стада върху тоя прокълнат сняг и ще станат леш за вълци, орли и гарвани.