Кой ще седне да слуша Момчиловата мъка? Видях, че все повече и повече хора се губят в гората и всеки мисли за себе си, затова се изправих на края на пътеката и рекох:
— Братя, спомнете си за людете в пещерата.
Защото, откак турците се изкачиха на развалините над пещерата, жените и децата вътре не можеха вече да излизат освен нощем, и то само в гората наоколо, а пътеката нагоре по скалите се вардеше от турците. Дошъл бях при хората от превала да искам храна и тая вечер трябваше да се прибера. Не се досетих в залисията да се примоля на юрука Исмаил бей да отвори торбите си и той незабелязано бе заминал с чановете. Добра година се случи година за юруците. Сега стадата им щяха да станат двойни, без да са раждали овцете им. Защото много бяха тия, които продаваха! брава за шепа зърно или се главяха роби при бея, с кучетата и пушките си, и щяха да пазят своите стада, станали вече бейови, само и само да има кой да закриля челядта им.
И тъй, застанах на края на гората, та просех за клетниците в пещерата. И някои даваха корав къшей, буца сирене или парче месо, а други нищо не даваха. Ала и тия, които се навеждаха да оставят нещо пред мене, и ония, които отминаваха, не вдигаха очи да ме погледнат. Можех ли да им се гневя аз, дето нямах ни дете, ни коте, щом тия люде утре щяха сами да подлагат ръка и да просят за децата си?
И ми се стори, че попът на Просойна ходи между хората и нещо им шепне. Стори ми се още, че ги придумва да не дават нищо. Дали не мислеше, че ще побягна с хляба? Дано не е вярно, иначе би било голям грях.
И като напълних цял чувал, седнах да събера сили, а и да дочакам залезслънце, та по здрач да се опитам да сляза незабелязано към пещерата. Досами мене пищеше и плачеше пеленаче, до него пищеше и плачеше майка му. Родило се беше клетото тук, в планината, и трябваше да умре, преди да разбере какво е да имаш покрив над главата си. Нямаше да види опушени греди, гледаше само зелени клони, преди да го засипе черната пръст. Попитах майка му:
— Къде е мъжът ти?
А тя през сълзи ми отговори:
— Отиде с четата.
И като нямах сили да стана и да се преместя, рекох да умиря малкото и му говорех, и пеех, и го галех. А то беше останало само една отворена уста, пищеше с все сила и макар да нямаше още перушина по малката глава, от очите му течаха сълзи. Друго ако нямаше, то сълзи имаше по това време по Родопа, колкото ручеи и потоци текат в нея. И детето се задъхваше и примираше, цялото черно и червено.
А от гората излезе Момчил, без да го усетя, и дойде, та коленичи при детето. И ми рече:
— Ще му посвиря.
Посегна и извади от пояса си кавал. Познах го, железният кавал на баща му беше, издълбан от страшната пушка на разбойника Караманол. И Момчил кръстоса крака, та засвири.
Стори ми се, че гълчавата по поляната затихна, стори ми се, че и гората се смълча. И стоях все така на колене и лакти, надвесен над детето, защото не смеех ни да седна, ни да се изправя. И слушах кавала.
И детето го чу, затвори уста и отвори очи. И се огледа с черни, мъдри очи на старец, и полека търсеше с поглед песента. А кръвта се дръпна от личицето му, омекнаха и се изправиха бръчките, та личицето се избистри и разхубави. И върху розовите устица грейна усмивка като кротките лъчи на слънцето, които едва догаряха по върховете на елите. И детето затвори очи, а по лицето му се разля покой. Не спеше, слушаше песента.
А Момчил свиреше.
Изведнъж майката изкрещя, та ме вкамени, пусна детето на поляната и отскочи назад като звяр, на четири крака, а погледът й светеше като на луда. И викаше:
— Умряло е! Умряло е!
Скочи и Момчил и като се опита да счупи железния кавал на коляно, само го изкриви и го удари в земята. И викна:
— За това ме бива, да уморявам деца. И се хвърли в гората.
И поех към пещерата с тежкия чувал на рамо, и вече виждах лицата на децата, които щяха да го разтворят и да бръкнат вътре, сякаш дядо Мраз им носеше дарове. Стъмваше се, когато на една поляна изневиделица изскочи соколът на Момчил. Познах го, и полетя към лицето ми. Като си спомних за ослепената сърна, изтървах чувала, та покрих с длани очите си. И видях под дланите си, че по земята се разсипаха къшеи хляб и бяло сирене. Най-напред ме заболя, а после се разгневих. А птицата все се хвърляше към мене, отлиташе, връщаше се и крещеше злокобно. От време на време кацаше на някой клон, ала пак пляскаше с криле и подскачаше. Струваше ми се, че е обезумяла или е бясна.
И макар и да не ме докосна, и дори не ме одраска, бесът на сокол преля в мене, та се наведох, взех откършен клон и почнах да го дебна. Суха беше устата ми и потни ръцете ми, а в сърцето ми гореше жажда за убийство. На много кръв се нагледах, исках и аз да убия. И когато соколът отново полетя към мене, замахнах с клона и сетих как дървото удари в меко, сякаш в зрял плод. И птицата жаловито изпищя и падна на земята, та перпелеше с криле и се въртеше като заклана кокошка. Прекрачих да я натисна с пета и да я смажа, и да усетя как тялото й става на пита. И в здрача видях по перушината й кръв.