Тъй прапрадядото на Сюлейман ага, като пожертвувал вярната душа, спечелил богатството си, та станал български болярин, а по-сетне и мюсюлманин. И след него не се беше намерил човек да слезе в Черната дупка, макар че долу го чакаха купища злато. Ала слезе Момчил, и то не за злато, а от любов към бащата на жена си. А може би и заради нещо друго.
И аз се хванах за въжето и въжето се обтягаше като струна. Дръпнах го и усетих, че на края му има завързано нещо тежко. Събрах сили и смелост, та като се вкопчах в скалата, понаведох се над бездната и надникнах. И макар наоколо да беше паднал мрак, все пак мракът на дупката беше два пъти по-черен. И друг. Извиках. И ми отговори такова ехо, че едва не паднах в дупката. Тогава притиснах ранения сокол в гърдите си, да усетя, че до мене лежи друго живо сърце, и взех да дърпам въжето. Какво ли имаше завързано на края му? Торба злато, глава на ламя или човешки труп?
И не разбрах, защото, както и да се трудех, не смогвах да изтегля товара. Само отдолу дойде такова стенание, което полази по гъмните сводове, че силата ми съвсем ме напусна. И хукнах към гората, към другите хора. А соколът, щом разбра, че бягам от дупката, взе да ме кълве с кървав клюн, та го оставих да крещи над пропастта.
Как събрах четирима души, как се върнахме без борина назад и как хванахме въжето — само аз зная. Сокола го нямаше.
И като дърпахме и дърпахме, извадихме Момчил, завързан под мишниците, а главата му клюмнала над гърдите. На рамото му пляскаше с криле раненият сокол, слязъл надолу в мрака при господаря си. Помислихме, че Момчил е умрял. Ала само единият му крак беше зле счупен, а главата — пукната.
Докато четиримата мъже носеха Момчил на върше върху раменете си, той се свести и попита къде е соколът. А сокола аз притиснах до гърдите си.
На поляната горяха борини. И когато положиха Момчил на земята, забучиха борини около постелята. И от мрака взеха да излизат лица, да се наклоняват над него и пак да се губят в мрака. А той не разбираше защо идват толкова хора и мълчат.
Тогава белобрад старец рече:
— На такъв баща — такъв син.
И Момчил разбра, че му се кланят. И рече, и в гласа му имаше мъка и горчивина:
— Защо ме гледате? Нищо не съм направил, никога нищо не съм направил. Прокълнат съм. Ако беше Манол, то знайте всички, Манол щеше да слезе.
А старецът му рече:
— Ако беше слязъл, щяхме да разберем, че можело да се слезе. Каква смелост е то да се стори нещо, което може да се стори. А ти се опита да сториш нещо, що не може да се изпълни. Затова ти се кланяме.
И като плачех, аз се върнах в гората да събирам разсипания хляб.
ОТКЪС ТРЕТИ
Жива съм, на мъка съм — с тежки окови на нозе, със дребен синджир на гърло, със белезници на ръце, — че сакат да ме потурчат.
И както седяхме в пещерата край огъня, влезе при нас един момък, който беше седмият син на Вражу кехая, и носеше на плещи заклан овен. А какво е заклан овен на сто и петдесет гладни гърла? И като падна до огъня, момъкът каза:
— Минах покрай Темната дупка. И от нея излезе стара жена, Изсъхнала като захвърлена агнешка кожа, с червени очи и пръсти като орлови нокти. И познах, че това е Чумата. А тя ме спря, та ме попита: „Къде отиваш?“ Не й отвърнах, защото знаех, че ще тръгне по мене. А тя се засмя и ми рече: „Върви напреде ми.“ И аз тръгнах, и чувах след себе си стъпките й. Все едно че вървеше звяр с копита. А когато стигнахме на вратата на пещерата, тя ме хвана за рамото, та ме спря и загледа навътре. Гледаше мършавите деца, невестите без гърди, костените баби. И като заплака с кървави сълзи, обърна се, та изчезна в гората.
И всички край огъня почнаха да плачат и да скубят коси. И думаха:
— Боже, Чумата ни пожали. Кога ще ни пожалиш и ти, господи?
И гледаха към мене, защото бях слуга на бога. Чакаха да им кажа добра дума, сякаш можех да говоря с господаря си. А пък аз ги гледах и виждах зад гърбовете им да клечат изсъхналите мъртъвци с белите зъби и изтеклите очи.
Попитах овчаря:
— Тръгнаха ли стадата? А той ми отвърна:
— Повечето заминаха. И свалиха чановете на еркичите си, та да не се чуе звън над планината. Не се бояха да ги не чуят турци, ами думаха: „Не бива сега над планината да се носи песен.“ Там, където имаше петима овчари, сега има един, а на пет овце е останала една, другите са в стадата на Исмаил бей. Ала горе по върховете още бродят десетина стада и чакат. И те нямат чанове. Отче, ти виждал ли си стадо без чанове? Като мъртво е. Попитах го: