— Ами Исмаил бей окачи ли Маноловите чанове? И овчарят, като поклати глава, отвърна ми:
— Чакахме да ги чуем, ала не се чуха. Казваха, че ги заровил в земята.
И аз го гледах — получовек, полукозел, с навита на пръстени коса, с уста, бърза като муцуна на заек — и помирисах мириса му на вълна и мляко. Нему, не мене се беше явила Чумата. И го попитах, него — чедото на планината:
— Кажи още нещо.
А той разбра, че го питам какво да сторим, та ми отвърна:
— Търпете.
И като се прекръсти, излезе от пещерата. А пък аз останах с още сто и петдесет жени, деца и старци. И всички ме гледаха в устата и ръцете, като че ли можех да направя нещо. Винаги съм стоял, в средата, между другите хора, не съм повеждал и дори пръв не съм проговарял. Ала паднаха крайните дървета, та вятърът опря до дърветата в средата на гората. И като погледнех напред, не виждах чужд гръб, а вятърът ме биеше в лицето. И усещах в гърба си дишането на сто и петдесет уста. Нямаше го Манол, нямаше ги дядо Глушко и дядо Кральо, нямаше ги дори Момчил и Горан. Ала и да бяха тук, все ми се струваше, че и те нищо не биха могли да сторят.
Над главите ни високо на скалите стояха турци, та завардваха единствената пътека нагоре, към пасищата. Пред нас стоеше гората, ала и през нея често викаха и стреляха турци, защото подушваха, че има скрити хора. Колкото и да не вярвахме, че ще намерят пещерата, все губехме и последните свои сили от страх и очакване.
Ала по-страшна от турците беше зимата. Далеч беше тя, а ето — като излязох една утрин от пещерата, видях насреща на склона да гори червената шума на осеново дърво. Като че беше стъпал огнен звяр, та оставил диря. Дошла беше подзима. И дъхът й почна да разпалва ту тук, ту там огньове в тъмните гори, червени огньове на осенови дърве, портокалени огньове на кленове, жълти пожарища от папратови поляни. А после пламнаха и букаците с кафяви, червени и жълти пламъци, всяко дърво като китка цвете. И шумата на останалите дървета посветля и се избистри като восъчно лице на човек, който се кани да умира. През лятото не се виждаше къде сред боровете и елите се крият дърветата с шума, а сега подзима ги подпали и те загоряха като тревожни стражеви знаци. И викаха: „Иде зимата!“
Ала къде можехме да бягаме ние?
Пойните птички побягнаха и в гората сега се чуваха гласове на птици, които или писукаха като сирачета, или плачеха като овдовели. А пък може и само ние тъй да ги чувахме. По поляните светна кърпикожухчето. Ала какви кожуси имахме ние, та да ги кърпим?
Все по-дълги и по-черни падаха сенките над планината. И веднъж на пладне, колкото и да се мъчеше да подскочи, слънцето не успя да надникне над стръмния северен склон пред нас. Тогава стогодишен старец каза:
— Остане ли в сянка до пролетес Черна падина, очаквай дъжд. А гладните деца заподскачаха:
— Ще идем за гъби.
А пък аз си мислех какво ли ни чака, когато слънцето се скрие зад облаци. Досега нощем мръзнехме в ледената пещера, ала през деня слънцето ни съживяваше. Грееше то по-ярко и от лете, та пареше лицата и дланите. И ако човек може да погледне лятно слънце, то това слънце не ти дава да повдигнеш клепки срещу му. Ала падне ли върху тебе дори сянката на дръвце, тънко колкото палеца на мъж, то тая сянка хладнее по снагата ти и те разрязва, все едно че до тебе опира студен нож. Ами като паднеше сянка навред?
И тя падна. Спуснаха се ниски облаци, та разтопиха и потопиха върховете. Струваше ми се, че планината достига до небето. И ми се искаше да тръгна нагоре и да се потопя, та да изчезна и аз. Из долищата срещу облаците се вдигаха мъгли, после облаци и мъгла се събраха, та планината изчезна. И заваля дъжд.
Жените, децата и старците ме погледнаха и аз не им казах нищо.
Планината мълчеше, приспивана от дъжда. Всичко се вцепени, задряма и засънува посред бял ден. А ние дори нощем не спяхме, да чуем стъпките на овчари, които да ни донесат комат хляб. И чувахме как над света вали дъжд.
Нощем долиташе песента на далечен, самотен кавал. Знаех, че свири Момчил. Излизах пред пещерата и слушах сладката жалба, а студените капки течаха по лицето ми като сълзи. Иначе нищо не се чуваше. Планината беше онемяла като чан с изтръгнат език.
Тогава чанът зазвъня. Заехтяха гърмежи, един след друг, много гърмежи, и цялата планина се залюля. Бяхме забравили, че планината подзиме е като сребърна и човек чува ек на такива места, където през лятото никой не му отвръща. Гърмежите идеха отдалеч, ала затова пък бяха чисти и леки, та нямаше в тях заплаха, а само радост. И всичко изскочи навън, та се заслуша в далечния ек и ми се стори, че земята под краката ми трепере. Три дни ехтя планината. После гърмежите заглъхнаха. После екна последен гръм и дълго броди над планината, ала друг не се чу да го посрещне. Чакахме и чувахме само дъжда.