През нощта, която идеше след третия ден, дойдоха стъпки. Шестима окървавени овчари донесоха трима ранени овчари и ни разказаха за битката при Висяк.
Преди триста години, кажи-речи, по същото време на годината, от десетия ден преди Димитровден до четвъртия ден след него, върху скалите на Висяк се срещнали последните защитници на Родопа с турските войски на султанския зет Ибрахим паша. ЧетиринаДесет дни се държали българите, извити в железен обръч, а от три страни налитали турците. В средата на обръча стояли десет хиляди жени и деца. Не ехтели тогава гърмежи, защото хората още нямали пушки, чувал се само звън на желязо, свист на стрели и човешки писък. На четиринадесетия ден паднал убит самият турски пълководец, султанският зет Ибрахим паша. И на същия ден турците се качили на Висяк. Пленените юнаци заедно с пленените жени и деца били събрани на поляната, където се сливат двете реки, що разсичат с дълбоките си пруломи сивите чуки на Висяк. Там било изклано всичко мъжко, което препасвало пояс, а жените и децата пуснали — жените с турско семе в утробите, децата с позор на челата.
Ибрахимовата вдовица, султанската щерка Айше Султание, вдигнала джамия на гроба на турския пълководец и триста години оттогава двадесет турски войници, всеки от които трябвало да има три рани на снагата си, ден и нощ пазели джамията и Ибрахимовия гроб.
Тая джамия запалили стоте овчари, които се заклеха в деня на Маноловата смърт. Избили турците и побили байрак на Висяк. Омръзнало им да скитат по гори и върхове. А турците плъзнали към тях от три страни — от Посечище, Клокотник и Преслуп, — та три дни се катерили по каменните сипеи и се сривали с камъните надолу. На третия ден барутът се свършил. После свършили и стрелите. После се пречупили ножовете. От сто души млади овчари деветима избягали от Висяк през Бърце, Добристе, Дубакан и Капник. Шестима носели тримата. Донесоха ги в нашата пещера.
И заглъхнаха стъпките на шестимата овчари, които бързаха да намерят живи и ранени другари, и вече не чухме други човешки стъпки.
Дойде гладът, ала той стъпва безшумно. Из пещерата ходеше, та се молеше млада жена и питаше:
— Няма ли някой да ми даде коричка хляб да я сложа под главата на детето си? Болно е.
Защото под възглавето на болен се слага кора хляб, да падне върху него благословията на хляба. А по-добре беше детето да сложи хляба в устата си.
После почнаха да дирят златни пари, да ги сложат в устата на мъртвите пеленачета, некръстените деца, та като идат на небето, да си купят рай. И който имаше, даваше жълтица на клетите майки, защото знаеше, че и торба злато да има, пак не би купил и шепа зърно.
И нощем не спяхме, а скитахме из гората да дирим шипки, къпини, червени боровинки и глог. И всеки се радваше, когато в мрака тръне раздираха протегнатите му напред длани, защото тръне имаха къпините, шипките и глогът. Децата напипваха в тъмното гъби.
Два-три пъти намерихме гнезда на катерички, пълни с лешници, а лещаците бяха вече пожълтели и обрани. И да имаше под тях някой лешник, той излизаше кух, защото катеричките и мишките го бяха захвърлили. Слагахме в тъмното примки, ала в тях не се хващаше нищо, сякаш животът беше избягал от леса. И всичко на тъмно, все нощем. Защото денем можехме да стоим само при отвора на пещерата, закриляни от надвисналите скали.
Тогава почнахме да ядем смолата на елите и боровете. От всеки издълбан в дърветата кръст беше потекла смола. И ние чупехме жълтата, вкоравена вече кръв на дървото или дълбаехме с ножове пенестата бяла смола на пресните рани, или обирахме с пръсти новия светъл сок. А някои направо опираха устни в кората, сякаш целуваха светия кръст. Когато обрахме кръстовете, почнахме сами да белим и режем кората на дърветата, за да събираме смола.
А тя беше горчива, тая студена кръв на свещения лес. Толкова горчива беше, че горчивината вече не изчезваше от устата ни и дори да хапнехме нещо друго, и то ни се струваше горчиво. И горчивината попи в сърцето ми, и дори кратките ми сънища станаха горчиви. А сънувах кокошки, които кудкудякаха над снесено яйце. И стопани, които вадеха от кошерите пити мед. И масло, което се топеше на огъня. Сън ли беше това? Не бяха ли яйцата, медът и маслото ей там долу, през гората, и не можехме ли да се спуснем през тая гора и да отидем при тях? И млякото на майките щеше да се върне, и децата щяха да зачервят устни, и старците щяха да се поизправят. И сънувах, че хората искат да тръгнат, пък аз ги спирам.
Изведнъж един ден светна слънце. Небето се ширна ясно и чисто, над планината плуваше бял облак. И ние всички се събрахме пред пещерата, да се огреем на слънцето. А долу, в краката ни, зад заповедната гора, светнаха мокрите покриви на село Подвис. И хората ги гледаха и мнозина можаха да познаят своя дом.