И си спомних утрото, когато за пръв път излязохме от пещерата, след нощното сборище на първенците. И си спомних клетвата да траем докрай. Обърнах се към тъмната паст на пещерата и ми се стори, че виждам отвътре да идват изсъхналите мъртъвци и да застават зад нас живите, за да се погреят и те на слънцето. Колко пъти бяха излизали те пред пещерата, за да погледат тия блеснали покриви, които някога са били техни домове?
Видях ги, излизаха от тъмното, ала не мигаха от светлото като нас, защото очите им бяха изтекли. И не плачеха като нас, защото очите им бяха изтекли.
Погледнах отново към Подвис. И си спомних онова утро, когато помислих за облака и дъгата. Тогава над Подвис имаше дъга.
А сега дъга нямаше. Дошъл беше облакът, а в него нямаше дъга, макар бог да беше обещал, че в облака ще има дъга и това ще бъде неговият завет, че няма да изтреби всичко живо. Нямаше дъга.
Бог беше с тия, които скитаха в пустинни пътища, гладни и жадни. И като извикваха към бога, той ги избавяше от притесненията им, та ги завеждаше на правия път. За да славословят господа за неговата благост и за чудесните му дела към човешките чада. Защото насища жадна душа и гладна душа изпълня с блага.
Тъй пееше псалмът на Давида. И ние бяхме гладни и жадни.
Други седяха в тъмнина и в мрачна сянка, защото се разбунтуваха против божите слова, та паднаха и нямаше кой да им помогне. И като извикаха към господа в бедствието си, той ги изведе от тъмнината и мрачната сянка и разкъса оковите им.
И ние стояхме в тъмнина и мрачна сянка. Макар да не се разбунтувахме против бога, ами вървяхме според словата му. Защо той не ни избавяше?
Господ избавя безумните, той отървава тия, които слизат на морето в кораби. Той превръща пустиня във водни езера и сухи земи във водни извори и там заселява гладните, за да си основат градове за живеене и сеят ниви, и садят лозя, и си добиват плодове а рожби.
Защо не ни даваше — не ниви и лозя, а само шепа зърно и чепка грозде? И защо оставяше да умират рожбите, които бяхме вече добили и отгледали?
И като се стреснах, озърнах се и видях, че в мене са вперени окъпаните във влага очи на хората от пещерата, и разбрах, че съм проговорил в замаята си. А зад тях видях изтеклите очи на мъртъвците. И една баба ме попита:
— Отче, бог не вижда ли?
Какво можех да й отвърна? Какво искаха от мене тия хора?
И се спуснах, по стръмнината и коленичих пред една огромна ела, върху която имаше издълбан кръст, та почнах да се моля за прошка, че се промъкнаха нечестиви мисли в душата ми. А се молех на дървото, защото всяко дърво е храм божи. И като вдигнах глава, видях как от кръглото дебело стъбло излизат на всички страни тънките клони на елата, като спици на колело. И ми се стори, че колелото на елата се завъртва, и чух вечните дядо Галушкови слова: „Тече… тече…“ И разбрах, че светът върви и се върти, и едно умира, а друго се ражда, и тежко томува, който падне под колелото. А елата все се въртеше и разбрах, че в тоя дълъг път и в тая река бог не се грижи за всяко живо същество, а то се грижи за себе си, пък бог се грижи за пътя и за реката и един само той знае накъде се върти колелото и къде се вливат водите. И може би още щях да видя в омаята си от глад и откровение, ако не бях чул човешки глас да ме зове.
А ме викнаха, защото една жена береше душа. Умираше тя, макар и млада, че всеки свой залък даваше на детето си, което сега се биеше на гърдите й. И какво беше спечелила? Два-три дни видело за своя син. След два-три дни и той щеше да умре.
И тя лежеше пред мене, жив скелет, и от черепа й извираше, та падаше като водопад лъскава, богата, черна коса, всеки косъм светнал на слънцето. Тъй над гробовете расте най-буйната трева.
И като стоях надвесен над нея и гледах косата й, усетих, че се радвам. Тя умираше, ала аз оставах жив. Наоколо светеше слънце, камъните се затопляха, небето беше синьо, въздухът — бистър. Тя умираше, ала слънцето пак светеше и небето синееше. Тя се разтопяваше в бистрата утрин, ала аз оставах, събран в живо тяло, и можех да се грея на слънце, да гледам небето и да пия въздух. И усетих такова ликуване, че затворих очи, за да не видят хората блясъка им.
Когато ги отворих, видях срещу мене склона на планината. Никога не е той толкова хубав, както подзиме, при смъртта на шумата. И като косата на мъртвата всеки умиращ лист светеше, лъщеше и се заливаше в багра. Само боровете стояха тъмни и зелени, недокоснати от тлен и зима. Ала хората не бяха борове.