През нощта избягах от пещерата. Избягах не да спася своя живот, а защото мислех, че никой не може да помогне на хората от пещерата. И като съм пред гроба и нямам кого да лъжа, ни хората, ни себе си, казвам и пиша, че ако можех да сторя нещо за тях, щях да остана в пещерата. Възгордял се бях, та се смятах за водач на тия хора и ми се струваше, че аз ги държа в пещерата и расото ми, а без мене биха потърсили пътища за спасение. И да бях един от тия, които имаха други пред себе си, бих останал.
Ала да бягах за себе си или да бягах да ги отърва от себе си, все едно, бягах.
А тъй като сърцето ми в ония дни не беше тъй смело, не ри признавах, че бягам, и в себе си и се заклех, че отивам при владиката в Ксанти, да го моля за помощ.
ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ
Вярата дадох, джанъм, вярата дадох, език не дадох, джанъм, език не дадох.
И като срещнах мъртвец, а до него лежеше огромният му кожух, взех кожуха, та скрих под него расото си. А тежестта на кожуха, защото той целият беше потънал във вода, едва не ме прегърби и студът му ме прониза до костите. Ала топлината на новото тяло го стопли.
И стъпка по стъпка, приведен под кожуха, който топлеше, ала и тежеше, изкачих върха Първенец и погледнах от него. Грееше слънце, в долините лежеше мъгла и само билата се извиваха около мене. И ми се стори, че Родопа е като разцъфнала роза. А трябваше като дребно животинче да изпълзя из нея, да изкача всеки лист на нейния цвят и да сляза в тъмнината между всеки лист, докато стигна до морето, което миеше стъблото й.
Тогава тръгнах през Родопа. Ала не тръгнах по пътищата, които познавах, защото те водеха през Висяк, а мене ме беше страх да срещна труповете на избитите овчари и да видя отворените им очи.
Най-напред вървях през оная Родопа, която прилича на мека и топла жена. И всяка бърчина, и всеки дол се вият като извивка на женска снага и навярно по тия поляни тичали някога голи девойки и Орфей е свирил на кавала си. А сега широките поляни бяха пусти и само едно псе ме следеше цял ден, на десет крачки зад мене, и нито лаеше, нито изоставаше. И като спирах, спираше и то. Цял ден, докато вървях, чувах стъпките му зад гърба си. А над главата ми се виеше орел.
После влязох в безкрайни лесове, и те израсли върху извити полегати бърда. И между дърветата растеше трева, не като лесовете на Елинденя, където в мрака лежат само сухи борови игли.
А дърветата бяха огромни и стари и между тях нямаше дребни и тънки младоци. И преминаваха бавно край мене, всяко прилично на другото, докато взе да ми се струва, че те вървят, а пък аз стоя на едно място. Ала не, аз вървях, а те оставаха на местата си и в сърцето си им се молех да изтръгнат корените си и да тръгнат наред с мене. Защото, ако поискаха, те можеха да го сторят, като хора бяха застанали край пътеката и сякаш виждах очите им с полуспуснати клепки, спокойни и тъмни очи. Дали Манол не ми рече някога, че не може да изтръгне корените си, та да тръгне да бяга?
И нищо живо не трепваше в леса. Само веднъж видях да се гонят над една поляна бели перушини и помислих, че са пеперуди, ала то бяха глухарчета.
Късах и ядях шипки, а те бяха червени като кръв. Намирах червени боровинки, и те чернени като кръв. Пълнех шепите си с глог, и той червен като кръв. само веднъж видях дива круша и светли плодове по нея, ала като приближих, то бяха посветлели листа.
Когато слънцето слезе на заник, откъм изток заприиждаха тежки облаци, като черни валма дим. И мръкна изведнъж, а тъкмо влизах в тъмен заспал лес и не виждах края му. Паднали дървета запречваха пътя ми, дебел мъх поглъщаше шума на стъпките ми. И в душата ми се промъкна страх, и сега се молех след мен да тича мълчаливото псе, за да не бь да сам. Тогава краката ми напипаха пътечка. Нека бъдат благословени нозете, които са я утъпкали. И разбрах, че няма пустош в Родопа, където да не е стъпил човешки крак, защото тя беше планина, направена за хората.
И пътеката ме изведе на поляна, която макар да беше нощ, светеше като отворена черупка на мида. И вдигнах с благодарност очи нагоре. И през мъглата се виждаха бледи звезди, а по челото ми ръмеше дъжд.
Изведнъж ми се стори, че съм сбъркал пътя в тъмнината и вече се връщам назад към пълната с клетници пещера. И сърцето ми се изпълни с безумна радост. И като се строполих на поляната, за да не вървя повече наникъде, почнах да плача. Ала плачех без глас, защото наоколо беше тишина.
Никога вече нямаше да видя бледите лица на осъдените на смърт. И почнах да викам едно след друго тия лица и говорех с всяко, и ги милвах, и ги утешавах. Припомнях си ги така, както се припомнят лица на мъртъвци. И знаех, че не съм сбъркал пътя, а все съм вървял на юг, по-далеч и по-далеч от пещерата.