И над мене, откъм небето, долетяха печалните викове на диви гъски, като прощален зов на изгубени души. И птиците летяха на юг.
А на сутринта навлязох в другата Родопа, която прилича на горд и мрачен мъж. И където непристъпни и страховити пруломи разсичат стръмни и голи чука ри. А упорити борове растат по чукарите и в дъното на пруломите текат тесни и дълбоки реки.
Мъглата, която се влачеше долу в пруломите, взе да се повдига, като тесто в нощви, и заля планината. Вече нищо не се виждаше, ни дълбините долу, ни висовете горе, само две крачки мокра пътека.
Тогава чух удари на брадва. Тъй като треперех по тънката пътека, надвесена над невидимата пропаст, чух удари на брадва да идват някъде отвисоко. И като оставих пътеката катерих се през мъглата към невидимия човек.
Горе на поляната видях човешка сянка да сече високо дърво. Ударите на брадвата секнаха и чух, че сърцето ми бие, та гърми. И като усетих, че тичам, забавих крачките си и полека приближих към човека. А той, щом ме видя, отпусна брадвата на земята и се подпря на нея с две ръце. И лицето му полека излезе из мъглата, все едно че изплува от млечна вода. И му казах:
— Добра среща.
А той се засмя тъй, че зъбите му светнаха, и като хвърли брадвата настрана, тръгна насреща ми. И ми рече:
— Добре дошъл.
И аз извадих ръцете си изпод мокрия кожух, за да види, че не държа оръжие. И човекът ме попита:
— Откъде идеш? Отговорих му:
— От север и отивам в Ксанти.
А той ме огледа целия и видя, че не нося ни торба, ни оръжие. И ми рече:
— На дълъг път си тръгнал и ще загубиш пътя в мъглата. Стори ми чест и се отбий да починеш в нашето село.
И като се съгласих, той отвърза магарето си и събра въжата, пръснати по поляната. Попитах го:
— Защо не довърши работата си? А той ми отговори:
— Намислил бях да свърша друга работа днес, ала се отказах. И като те видях, разбрах, че съм сбъркал.
И видях, че дървото, което досичаше, беше от Маноловите крайни дървета, крепители на гората. И не се сдържах, та му казах:
— Човече, защо сечеш крайните дървета? Нали вятърът ще се вмъкне и ще събори цялата гора?
А той пак се засмя и ми рече:
— Влез в гората!
И като видя, че пристъпям, спря ме с ръка и ми рече още:
— Недей! Няма да можеш да влезеш. Нашата гора е тъй гъста, че и да отсечеш в нея дърво, то не пада на земята. Другите му братя дървета го държат изправено с плещите си, докато изгние.
Спомних си за пещерата. И мълчах по целия път. А пътеката беше тясна и мокра.
И тогава из мъглата излязоха първите каменни къщи на селото. А селото беше пръснато по стръмна падина, та пътеката се виеше нагоре и спираше пред всяка врата, като дете, което пита за нещо и не го намира. Човекът ми каза:
— Нашето село е малко, нямаме ачик одая. Почети моята къща.
И ние се изкачвахме нагоре, а под краката ни течеше мътна струя вода. Попитах го:
— Защо сте построили тук селото си? Човекът ми отвърна:
— Ние сме преселници. Когато се заселвало селото, очите на хората били замъглени от сълзи не гледали къде слагат основи на къщите си.
И си помислих, че са бягали от чума, та са се скрили в тия долове..
Когато влязохме в къщата му, там нямаше никого. Ала в огнището по средата на одаята имаше живи въглени. Човекът каза:
— Жените и децата са по къра. Седни, докато разпаля огъня. А пламна ли огънят, хвърлих чуждия кожух от плещите си, та останах по расо. Човекът ме погледна, ала нищо не каза. И като взе от полицата гърне с булгур, наля ми купа с бърканица и ми ги даде. А после сложи върху огъня гладка плоча и ми рече:
— Ще забъркаме каша да си опечем марудник.
И седна срещу ми на трикрако столче, и ме загледа през огъня. А пък аз ядях като гладен. И човекът ми каза:
— Прости ми, страннико, че те питам, защото гост се не пита. Ала как те казват и от кое село идеш?
Отвърнах му:
— Името ми е Никола и дойдох от Елинденя.
И целият изтръпнах, като произнесох мирското си име, което трябваше да стои покрито от расото ми. А човекът ме попита:
— Като ходиш навред из планината, не си ли минал през село Стража и не си ли срещнал там човек от рода Сакаловци? И дали има в селото турци?
И щом видя, че поклатих глава за отказ, човекът въздъхна и каза:
— Тая утрин трябваше да тръгна към Стража.
А в това време вратата се отвори и на прага застана жена с бял ръченик и черна дреха. И като ме видя, изпищя, та вдигна края на бялата кърпа и покри лицето си до очите.
Гърнето падна от коленете ми и залъкът ми преседна в гърлото. Разбрах, че съм влязъл в мюсюлманско село. И станах на крака, и изтърсих трохите от полата си.
Откъде можех да разбера, че съм срещнал мюсюлманин? Гологлав беше, говореше български, носеше българска дреха. И къщата му беше българска. Ако е имало джамия, не съм я видял в мъглата. Можех да ям, да пия и да си отида, без да разбера, че съм бил в къща на мюсюлманин.