А човекът вдигна обърнатото гърне и като разравяше огъня, рече ми, без да повдигне глава:
— Защо стана? Или моят хляб ти горчи? И не говоря ли български, както ти говориш?
И аз. стоях все още прав, та човекът рече:
— Цялото село е пълно с християни, избягали от турците. И моята къща утре ще се напълни. В селото освен тебе има още двама попове. Седни и яж.
Седнах и взех гърнето от ръцете му. А той седна срещу ми и заговори, и жената влезе със забулено лице, задрънка със съдини по полиците. Човекът ми рече:
— Името ми е Ахмед Сакал. Затова те питах за рода Сакал в село Стража. Те са мой род. Някога, по времето на султан Селим Свирепи, горе на равното имало голямо село, думали му Патлейно. Когато султанът почнал да събаря черквите по българските земи и турските войски влезли в Патлейно, от рода на Сакал останали само двама братя — Ясен и Спасен. И Ясен приел правата вяра и се заселил в нашето село, което се нарича Плешак, и приел Ясен името Хасан. А Спасен избягал и се заселил вдън горите в новото село Стража. И от Патлейно останали само основите, а сега на тая могила й думаме Черковището. Ала и двамата братя запазили името на рода си и се наричали хората от рода Сакал, макар едните да били мюсюлмани, а другите — християни. И се тачели, и си ходели на гости, и по сватби и по кръщевки.
И човекът посочи с ръка към ъгъла, където лежеше пълен чувал. И ме попита:
— Виждаш ли тоя чувал? Отговорих му:
— Виждам.
И не разбрах накъде клони. А човекът ми каза.
— Нивите на рода Сакал останали в земята на нашето село Плешак. И двамата братя ги разделили, и първият Хасан платил пълна цена за половината на Спасен. Ала в средата на нивата имало млада ябълка. А ти, щом си ходил по Родопа, трябва да знаеш, че земята може да се дели, ала дървото върху тая земя не се дели. И дървото остава общо и плодът му е общ. Всяка година мюсюлманите от рода Сакал обират плода на дървото и го разделят надве. И като напълнят чували с половината плод, носят го в село Стража, на роднините от същия род Сакал.
Попитах го:
— И колко време е минало от делитбата на селото? А той ми отвърна:
— Век и половина. Сто и петдесет години.
Все едно че ми рече „вчера“. Сто и петдесет лета мюсюлманите Сакаловци бяха минавали по една и съща пътека, да занесат общия плод от общото дърво на християните Сакаловци. Отдавна бяха изгнили ръцете на първия Хасан, които първи посегнали към тоя плод, и дори копитата не са останали от мулето, на което той е метнал торбите с ябълки. А нозете не са забравили пътеката.
Тогава поклатих глава и рекох:
— Ябълката скоро ще падне, защото е много стара. И вече няма да има общ плод.
А човекът пак се засмя, по своему, тъй че блеснаха всичките му зъби. И ми отвърна през усмивката си:
— Още моят дядо е засадил нова ябълка. И моят баща е засадил. И аз засадих. Новите дървета вече дават плод. Ала старата ябълка още седи. И да падне — що от това? В чувала вече има плод от четири дървета.
Казах му:
— Трите от тях не са общи. Той ми отвърна:
— Аз не съм ли син на баща си? Баща ми не е ли син на дядо ми? Всички сме една кръв. И дърветата са от един корен, затова са общи.
И като се изправи, поклони ми се и рече:
— Прости ми, че ще те оставя, ала и Сакал от Стража може да тръгне по гората без торба и кора хляб. Преди седмица оттука мина турска войска, водена от бея на Пашмакли. Той искаше от нас да тръгнем с него да обръщаме българските села в правата вяра. А нашите му отвърнаха:
— Как ще вдигнем нож над човек, който ни се моли на наш език? И дали няма да заколим, без да знаем, чадата на братята на бащите ни? Дори ходжата не тръгна с бея. Ни един човек от Плешак не излезе от селото, та да тръгне да бастисва християнски села. А мнозина отидоха, та доведоха в къщите си роднини и познати християни, докато мине бурята. И аз се канех да отида, ала твърде не се плашех, защото Стража е вдън горите. Видях ли те, повече не мога да трая. Тръгвам към Стража.
И като ми напълни шарена торба с хляб, изпроводи ме до плевника, където е по-сладко да се спи, сред мириса на прясното сено и песента на дъжда върху каменните плочи. Аз го помолих и ми даде една от ябълките на общото дърво. И като хванах гладкия топъл плод, видя ми се същият, като ябълките на нашето дърво. И нашите ябълки бяха вече узрели, а майка ми ги гледаше и чакаше да се върна, та да ги обера.
Цяла нощ лежах в плевника и не мигнах. И макар да бях на затворено, бях като сред планината, посред омалелия и сладък мирис на горските треви, а с мене беше и песента на планината, защото дъждът цяла нощ не престана. Чух още загубения из мъглата глас на мюезина, който пееше: „Аллах ил аллах.“ И той дойде до мене, както идеше гласът на дядо Кральо отвръх високата планина. И най-напред ми се стори дядо Кральовият глас, а после ми се стори, че викам самият аз. И чух още как треперлив момински глас запя оттатък зида: „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла…“ И си спомних, че Манол караше чановете да пеят същата песен през оная нощ, когато Мирчо се кле над майчините си кости. А друг женски глас сгълча момичето и му рече: „Мълчи, оттатък спи божият човек.“