И като се изкачих на поляната, ето — срещна ме вечният вятър. Ала сега не закрих лице с ръка да се пазя от него, а ми се стори, че е вярно куче, което се гали от радост в коленете на върналия се стопанин, та развява расото ми. Вгледах се и видях, че горе в Светилището няма турци.
И застанах на скалите над свещения лес с кръстовете, където не биваше да се чува брадва.
Гората я нямаше. Гората беше опожарена и от планината се вдигаше пушекът на хиляди огромни дънери, които догаряха като огньове на хиляди жертвеници. А пепелта между дънерите беше! бяла и дънерите бяха черни, и се вдигаше тънък дим от всеки дънер. И пламъци не се виждаха, защото след пожара беше паднал дъжд, сякаш жреците на измрелите траки отново бяха запалили своите клади, та да извикат облаците.
Тръгнах през пепелището и краката ми потъваха в пепелта, и струите дим се виеха около мене като стъблата на призрачна гора. И виждах между тия стъбла от дим надалеч, надалеч, защото по-рано елите запречваха всеки взор. Нямаше ни път, ни пътека и всичко изглеждаше друго и страшно. И от време на време ногата ми настъпваше жив въглен, ала не ме заболяваше, защото сърцето ме болеше по-силно. Намерих пещерата трудно и с лутане из пожарището.
Отворът на пещерата беше зазидан и пред него лежеше огромна могила от сива пепел. И като се изкачвах по могилата, потъвах до колене в пепелта, а тя пареше нозете ми, защото надвесената скала не беше пуснала водата да слезе върху кладата. И ако пепелта в пожарището беше втвърдена и набраздена от дъжда, то пепелта пред пещерата беше топла и пухкава като детска ръчица.
Пред отвора се вдигаше стена от камъни, цялата червена от огъня. И като ударих с нож, ето червената кора се отчупи и отвът зидът беше бял като вар. С нокти и зъби откъртих един топъл камък. И когато камъкът тупна без шум в пепелта под краката ми зейна черна дупка. А в дупката видях жълта ръка и по ноктите видях кръв. И като протегнах пръсти, хванах ръката.
Студена беше.
ОТКЪС ПЕТИ
Лятото се прекърши. В планината дойде есен.
Слънцето светеше с ярка и бистра светлина, от която бързо ме заболяваха очите, а после ме заболяваше и глава. Долината Елинденя приличаше на ония украшения, които се правят от цветно стъкло и се заливат с кристал. Въздухът беше толкова чист, че ако протегнех ръка, можех да докосна планината. Там, където имаше две багри, загоряха десет багри; на слънце стана два пъти по-светло, в сенките — два пъти по-тъмно; на чардаците — по-топло, а в одаите — по-студено.
Над планината паднаха дълги, черни, непознати сенки, които не обръбваха като по-рано краищата на гората, а лежаха и тежаха върху нея. И те не бяха меки и топли като дългите сенки на летен залез, а бяха рязко очертани и катранени, като сенките в лунна нощ.
Синьочерната стомана на боровите гори поръждавя тук-там от почервенелите букаци. Но само в низините. Горе, по върховете, тъмната стена се вдигаше недокосната от есен и тлен. А тъй като слънцето не се вдигаше достатъчно високо, за да огрее стръмните северни склонове, горите по тях и на пладне не отмятаха виолетовочерната дреха на сянката.
Гледах планината и мислех за Елица.
Гледах планината и примижавах, като подлагах лицето си на лъчите на слънцето. Челото ми и устните ми горяха. Исках да забравя клетниците, затворени във вътрешния двор на конака. Караибрахим още се бавеше, та не определяше деня на влизането им в правата вяра. Чакаше нещо.
До мене застана Гюлфие. Загърната беше с кърпа до очите, та ми изглеждаше съвсем непозната. Чудно наистина как успяват да се отчуждят хората, които са сливали телата си. Бях проникнал до сърцето на тая жена, а сега, ако някой ми го кажеше, нямаше да го повярвам.
— Виждаш ли тия планини? — рече ми Гюлфие. — Сега имат сто цвята, а утре ще имат един. Бял. Падне ли снегът, и планината ще се заключи.
Потреперах и си помислих, че снегът може да затрупа и Елица.
— Защо не си отидеш? — рече ми Гюлфие. — Нали помниш къде е тайният изход? Овчарите ще те доведат до морето, рибарите ще те пренесат на някой венециански остров. Тук не е за тебе.
Стори ми се, че ме пъди. Не само се бяхме отчуждили, ами помежду ни имаше и враждебност. Погледнах я в очите. Пак бяха жизнени и светли, ала в тях проблясваше твърдост. Унижили я бяха и сега тя се бореше да излезе отгоре.
— Какво ти преча? — рекох аз.
Тя поклати глава. В ъглите на очите й се събраха бръчици и аз знаех, че сега под кърпата по пълните й бузи цъфтят трапчинки.
— Ще изпъдя тия псета от конака — и да те няма, и да те има. Тя говореше за синовете на Сюлейманаговия брат Хайредин.
— И ще си родя свои синове — рече Гюлфие.