Може би тя ме захвърляше като ненужна вещ, защото не бях изпълнил надеждите и. Рекох и:
— Манол и Горан умряха. А тя ми отвърна:
— Караибрахим е брат на Горан.
Спомних си как се смях в деня, в който си представих един до друг голата Гюлфие и голия Караибрахим. Сега не се засмях.
— Ако ти се надяваш да вземеш Караибрахим, защо аз да не взема Елица?
Гюлфие поклати глава:
— Караибрахим не е същият, а Елица е същата.
Тя си оставаше умна и наблюдателна, тая дебелана, макар преди мъдростта й да беше уста, която се смееше, а сега хапеше. Доядя ме:
— Момчил е жив, ала и Севда е жива.
Гюлфие ме погледна с високомерие и изненада, сякаш не беше очаквала от мене такава глупост.
— И Севда не е същата. Пак хлопа чехли и звънка с гривни пред конака, а не е същата. Преди беше жена, кажеш ли й: „Добър вечер“ — тя ти казва: „Утре вечер.“ Сега ти казва: „Лека нощ“ — и гледа къде да легне, та да заспи.
— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, тогава ще говорим.
— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, Севда ще има корем като телна крава. Горановият син сигурно ще е едър като баща си.
— Може да не е син на Горан, а на Караибрахим — казах аз.
— Не е — рече ми тя.
Ала усетих, че в гласа й няма увереност. И това мигновено колебание отново ме сближи с нея, та я попитах тихо и човешки:
— Гюлфие, да не би Севда да е болна? И тя ми отговори с друг, променен глас:
— Вечно ще си оставаш сляп, Венецианецо. И други са слепи. Ала не те виня. Когато отсекат високия бор в гората и той се тръшне на поляната, та земята потрепере, кой поглежда младата еличка, една педя висока, що борът е смазал с трупа си? Манол падна и смаза Севда. Тя се е надявала той да отвори утробата й, а сега него го няма.
— Гюлфие, защо ми приказваш само за утроби и оплождане? Ако е за дете, Севда вече го носи. Излиза, че няма за какво Манол да я смазва.
— Като казвам утроба — рече Гюлфие и сведе надолу клепки, — като казвам утроба, мисля си и сърце.
И се обърна, та си влезе в конака. Вцепених се. Тя се въртеше около Караибрахим не само от сметка, тя го обичаше. Може би преди той да я беше вълнувал, сега тя вече обикваше новия Караибрахим. Там, където аз виждах само пукнатина в мраморното изваяние, женската любов като семе на ела виждаше пролука в скалата и се надяваше да пусне в нея корен.
Имаше една хубава родопска стомна, зелена като гущер. В нея наливах вино за Караибрахим. Изведнъж сутрин взех да намирам червена локвичка около стомната. Обърнах я отляво, отдясно, здрава беше. И държеше вино. Помислих, че се стичат капките по нея. А тя все сълзеше. Една вечер чукнах купата о нея. И тогава чух, че изкънтя фалшиво, като пукната. Отново я разгледах. И видях горе, под гърлото й, едва видима пукнатина.
Не я захвърлих. Чукнах я с пръст и се радвах, като я слушах как сломено, кухо ми отвръща. Наливах я само до пукнатината, за да не пуща вино.
Караибрахим беше като тая стомна. Той самият може би не го знаеше. Знаех го аз, знаеше го и Гюлфие. За мене белегът от раната върху лицето му беше пукнатина в мраморния лик. За Гюлфие — място да пусне корен.
Единственото нещо, което преди ме караше да изпитвам уважение и дори страхопочитание към Караибрахим, това беше, че виждах човек, издялан от един-единствен мраморен отломък. Жесток беше, сух беше, ала беше от мрамор. Нямаше в него ни страх, ни сметка, ни разни други дребни чувства. Усещах го по-силен и по-горе от себе си. Сега мраморът се пропука.
Страх от смъртта ли беше? За смъртта ли мислеше той от мига, в който тя го докосна с върха на братовия нож?
Когато минаха два-три дни от пускането на дядо Галушко, Шерко и кучето в Темната дупка и отгоре не се чуваше никакъв звук, Караибрахим заповяда да се хвърлят в ямата десет гладни овчарски псета. Отново над планината се понесе страшният отчаян вой на кучетата, които се разкъсваха едно друго. За да не ги чувам, нощно време пълнех ушите си с восък. После Караибрахим заповяда да хвърлят отрова на кучетата, та те най-после млъкнаха.
И когато говорех веднъж с него, той ми отговаряше разсеяно и объркано. Мислех си, че е от болестта му. По едно време ме хвана за ръката и рече:
— Чуваш ли? Нищо не се чуваше.
— Кучетата — рече Караибрахим.
Тогава разбрах че е оглушал, защото ушите му още бяха пълни с восък, както моите вчера. Той запушваше ушите си, за да не чува воя на псетата, които може би разкъсваха трупа на баща му. И страхът му отмъщаваше с това, че го караше да чува този вой дори когато беше изчезнал. Да, мраморът се пропука и Караибрахим напразно се мъчеше да запуши цепнатината с восък.
Сега десетина въоръжени войници ден и нощ вардеха Караибрахим. Не пущаха, кажи-речи, никого при него в стаята му. Под възглавницата му имаше готови пищови и той пред мене сто пъти ги е проверявал дали са в ред. Щом излезеше навън с носилката, стражите тичаха наоколо с голи ятагани и претърсваха всяко храсталаче. Новият Караибрахим взе да прави сметки. Може би Гюлфие наистина да го обичаше и женското й сърце да се пълнеше с жалост, като гледаше как лежи ранен силният мъж, ала тя не би могла да проникне до леглото на Караибрахим, ако той не си правеше някои сметки.