ОТКЪС ДЕВЕТИ
Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало — и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек, — пък аз ще в земя да ида…
А тъй като нямаше кога да се къртят камъни и да се градят зидове, хвърлихме се да сечем гората и да вдигаме колиби. Жените пък дълбаеха земята за землянки и често вадеха човешки кости. И някои от скелетите нямаха черепи.
Още първата нощ кучетата лавнаха и разбрах, че в стана идват хора, ала никой не ме потърси. После разбрах, че са идвали хайдутите на Момчил и са донесли одран овен. А сърцето ми се сви, защото за мене не попитали, та нямаше надежда да се отърва от тия мъки и терзания. Пък може и да е за добре, защото щях да имам време да напиша повестта за разорението на Елинденя.
На сутринта дойдоха турци на коне, извиха ръцете ми назад, а на врата ми метнаха въже. И като завързаха въжето за опашката на един кон, поведоха ме при Караибрахим.
И преди да вляза при него, три пъти опипваха с кървавите си ръце дрехите ми, та треперех от погнуса. Добре, че оставих пергамента горе на поляната, иначе щяха да го намерят, защото дори и игла биха намерили. И щом се увериха, че не нося оръжие, рекоха ми:
— Влез при агата.
А Караибрахим лежеше на постеля и до главата му стоеше Караимам Хасан ходжа, прокълнатият, пък до краката му шейхът Шабан Шебил, едноокият.
И Караибрахим ми каза:
— Снощи в новото село е идвал Момчил. Отвърнах му:
— Момчил лежи със счупена нога в планината.
А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и шейхът Шабан Шебил отвориха уста, та се разсмяха и като се смяха дълго и страшно, Караибрахим се озъби насреща ми и викна:
— Млък, папаз, не те ли е страх от въжето? Аз мислех да те правя кадия на селото, а ти ме лъжеш. Снощи Момчил уби един от хората ни.
Повторих му:
— Момчил не може и да ходи.
И той втренчи змийския си поглед в мене, а белегът от удара на Горан кривеше устата му в зла усмивка. И просъска:
— Снощи Момчил е бил във вашето село. Накъде отиде? Разбрах, че няма полза да го убеждавам, та му рекох:
— И да е идвал, не съм усетил. А на мене той няма да се обади, ами ще влезе с нож в ръка при мене, защото доведох хората в конака.
И тримата вълци опряха глава в глава и нещо си проговориха. Повярваха ми. И Караибрахим се изправи от кръста нагоре, спусна нозе на земята и ми рече:
— Слушай, папаз. След три дни си тръгвам и не зная кога ще се върна. И преди да тръгна, извръщам глава назад и гледам какво съм свършил. За каквото дойдох в Елинденя, сторих го. Отсега нататък над долината няма да се чува чан, а ще пее мюезин. Само едно не можах да сторя, признавам го — да уловя Момчил. Както бълха подскача по гърба на лъв, тъй подскача Момчил по моя гръб. А трябва да знаеш, че и лъвът вдига лапа да убие бълха. Силен съм, затова си признавам — искам да уловя Момчил.
И като спря да говори, кимна с глава на едноокия, а оня му подаде зелена купа. Познах, че вътре има вино. И разбрах по сръчността на едноокия и по треперенето на Караибрахимовите пръсти, че купата често се вдига до устата. Караибрахим пи и рече още:
— Иди при Момчил и му кажи, че си отивам. Ако дойде сам при мене, ще пусна Елица и с нея детето му в нейната утроба. Нека майка му го откърми, както си ще — с Мохамед или с кръста. Иначе ще взема Елица със себе си и ще направя сина му еничарин. И двадесет години да минат, ще го насъскам да дойде в Родопа и да убие баща си. Пък ако е умрял, да оскверни костите му. Ако не иска, ти кажи пред хората от дружината му, че който ми донесе главата на Момчил, същата торба, в която ми я донесе, ще я напълня със злато. И ще му дам Елица за жена.
Гледах го в лицето и видях, че очите му по краищата са червени и пълни с кървави жили. И си помислих, че виното или ще го умори, или ще го накара да побеснее. И му рекох:
— Ами ако не отида, ага? А той се засмя и ми рече:
— Гледам те и виждам през тебе като през облак. Папаз, по тия планини някога живеели хора като тебе. И когато враговете им ги победили, поискали им петдесет деца за залог, че няма да нарушат мира. А твоите хора отговорили: „Нека ви дадем сто мъже.“ Страх ги било врагът да не развали децата им. Гледам те и виждам, че мислиш: „По-добре Момчил да умре, отколкото син да убие баща си.“ Може да се случи дори така, ти да донесеш Момчиловата глава. Хайде, върви.
И аз излязох от одаята, и чух Караибрахим да вика след мене:
— Кажи на дружината му, че който убие Момчил, ще му дам коня си.
А двамата ходжи викнаха от смайване и мъка:
— Аман! Аман!
(Това са все думи на поп Алигорко, ала той говори за себе си, сякаш гледа отстрани.)