Момчил лежеше на тревата, отдолу идеше поп Алигорко. А Момчил държеше в ръце ранения сокол и ногата му беше вързана о прясно одялана борова тояга. Наоколо стояха десетина души хайдути, всички наметнати с черни ямурлуци, с рунтави вълчи калпаци и свъсени вежди. Облягаха се на дълги пушки и голи саби и го гледаха. До Момчил стоеше на колене братчето му Мирчо.
И ставаше това на върха Първенец, дето пролет хайдутите силях стягат, клетва правят, дето лете овчарите с кавал свирят, юди любят, дето подзиме ветровете силно духат, дърве къртят, дето зиме снеговете се белеят и блещят, дето нощем вълковете зъби тракат, страшно вият. Не беше пролет, а на върха стояха хайдути. Подзима беше, ала не духаше вятър. И скоро щеше да дойде зимата, та да се бялнат и блеснат снегове.
Когато попът мълчаливо спря пред Момчил, оня му рече:
— Лъжливи попе, ако идваш да умреш, върви си. Попът му каза:
— Прати ме Караибрахим да ти кажа, че след три дни си отива.
И Момчил пусна сокола и хвана с две ръце главата си. И само рече:
— Отива си.
А соколът грачеше и се мъчеше да плесне с криле. Момчил свали ръце и промълви:
— Говори нататък. И попът му каза:
— Ако сам слезеш при Караибрахим, той ще пусне Елица да отгледа детето си българче.
А той се опита да стане и дори сам се изправи, ала рухна на земята. И падна прав, като отсечен бор, защото не можеше да превие счупения си крак. И с лице в тревата викаше:
— Имам Син! Имам син!
А Мирчо взе соколовото пиле в ръце, та го притисна до гърдите си.
Попът му каза:
— Нямаш, ала ще имаш. Слушай по-нататък.
И другарите му го вдигнаха като дете и го сложиха да седне. И лицето му беше лице на луд от радост. Попът говореше:
— Ако не се предадеш, Караибрахим ще направи сина ти еничарин. И дори двадесет години да мина!, ще го насъска против тебе, да те гони навред по Родопа.
Тогава Момчил цял пребеля и взе да трепере, а хайдутите около него заскърцаха със зъби. И викнаха в един глас:
— Момчиле, всички ще дадем главите си, ала ще стигнем до Караибрахим. Само на една ръка място да стигнем до него и в тая ръка да има нож, пък после нека живи ни насекат.
Момчил мълчеше и попът им каза:
— По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото игла да влезе в конака. Не нож, ами игла няма да занесете до Караибрахим. Сто души го пазят и три пъти ще те съблекат, докато видите лицето на Караибрахим.
Те замълчаха и попът им каза още:
— А Караибрахим заръча да ви кажа, че който занесе главата на Момчил, ще напълни торбата с Момчиловата глава със злато. И ще му даде Елица за жена. И отгоре ще му даде коня си.
И те се опитаха да се засмеят, само че сякаш плачеха. А Момчил мислеше нещо и попита попа, и попът усети в гласа му недоверие и подозрение:
— Кажи ми, отче… (Боже, върни му в рая за това, че отново ме нарече „татко“!)… Кажи ми, отче, защо Караибрахим дава дори коня си за моята глава?
Попът знаеше, че ще го попита, и реши да му каже. И му го каза:
— Защото за всеки турчин, когото намерят убит, думат, че е убит от Момчил, и не вярват, че лежиш ранен в планината.
А Момчил полека огледа хайдутите около него и те един след друг спряха да се смеят и сведоха глави. Сега Момчил почна да се смее. И неговият смях най-много приличаше на плач.
— Прокълнат съм — викаше той. — Прокълнат съм нищо да не сторя. И в ямата не влязох, и турчин не съм убил. Само свиря на кавал. А вие ме безчестите и викате по планината, че Момчил мъсти на турците. Защо ме безчестите? Защо се подигравате със сакатите ми нозе?
И най-старият от хайдутите, чиито слепи очи бяха вече осланени, наведе глава над Момчил, та му каза:
— Прости ни, Момчиле. Ала всеки от нас сторва това, което всеки би сторил. А ти стори това, което никой не е сторвал. Затова избрахме твоето име. И по-добре хората да мислят, че един човек мъсти, защото едно име лесно се помни, а сто имена се забравят. И когато сто души се съберат в един, челото му допира до облаците.
Момчил мълчеше и всички мълчаха, и накрая Момчил им каза:
— Идете в гората и когато сянката на Голямата скала покрие Малката скала, качете се при мене.
И те си тръгнаха, и попът понечи да тръгне след тях, ала Момчил му рече:
— Отче, ти остани.
Когато другите отминаха, той каза на попа и на Мирчо:
— Дайте, да метна ръце на раменете ви, та да ме изнесете до Голямата скала на Първенец.
И те го изнесоха. И той легна по корем на ниската трева, та се загледа напред, в ширналата се планина.
А отдолу, по наведената поляна, полека се изкачи човек. И като приближи, видяха, че е овчарче. А то се примоли на Момчил:
— Бате Момчиле, отиваме на юг. Нека прекарам стадото покрай тебе.