— И хей там ще вдигнем черковата — рекох и аз. А баба Сребра ми рече:
— Отче, прочети нещо от светите книги. Сетих се, та намерих господнята благословия над Авраама. И зачетох, а наоколо мълчаха и ме слушаха.
— Повдигни сега очите си от мястото, дето си, та погледни! към север и юг, изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и потомството ти, довека. И ще направя потомството ти многочислено, като земния прах…
Тогава Шаро провлечено и зловещо почна да вие и отиде при стопанина си. А Шерко го прегърна през главата и галено му заговори:
— Какво виждат острите ти очи? Какво чуват острите ти уши?, Кучето само скимтеше.
Шерко вдигна глава, взе да души въздуха и да слухти. И рече:
— Прокълната да е тая ръка, дето е хвърлила клетите псета в черната яма. Тях чува Шаро. Гладни са и се страхуват. И не са бесни.
И тогава си спомниха всички, че зад невидимите скали се простира Родопа. И по нея вилнее турчинът, и пожари изпепеляват снагата й, а меч избива хората й. Докато ние стояхме на завет, други ги брулеше вятърът.
Манол рече:
— Горане, Шерко, насечете борина и се пригответе. Тая вечер се връщаме.
И те напуснаха долината и се върнаха в голямата Родопа. Аз с тях. Тъй се засели новото село, наречено по-сетне Момчилово, в долината Петгласец, купена със сребърните чанове на Манол.
ОТКЪС ТРЕТИ
Като отворих вратата на одаята си, видях върху варосаната стена да се очертава светъл четириъгълник и по средата — моята сянка. Още беше светло и аз се зачудих кой ли е запалил огън на двора. Обърнах се и видях да свети луната.
Голяма пълна луна, която бавно се вдигаше над планините.
Почнаха да вият кучета. Две котки хукнаха да се катерят по платана, като побеснели, а като стигнаха на върха, замяукаха отчаяно, защото ги беше страх да слязат.
Щом запалих светилника, в стаята ми започна да тропа, все едно че валеше град — само че мек, като пресни грахови зърна. Пеперуди бяха, нощни пеперуди, цели рояци. Загасих светилника, но те все се удряха и тропаха върху саханите на полицата, в конското седло, оръжията и кобурите. Някакво гърне беше оставено открито и празно на пода и в него думкаха — по-глухо, но пък по-често. Имаше празна кошница, в ъгъла — и в нея.
„Чудно нещо — мислех си аз, — ако тия животинки се крият през деня, а излизат в тъмнината, защо тогава лудо дирят светлото? Ако им трябва светлина, защо не си живеят през деня?“
Излязох навън и седнах на стъпалата. Някъде из конака неприлично се смееше жена.
Днес сутринта дойде вест, че Мехмед паша е почнал преди цяла седмица да турчи Чепинско, а после щял да слезе надолу, на юг, по течението на някаква река.
Луната си грееше, а там на север или малко на запад, не бях сигурен в посоките, сега горяха селата и пищяха хора Изнасилени жени лежаха с фусти, обърнати върху лицата им, деца се тръшкаха върху труповете на майките си, мъже ревяха, набити на колове Знаял бях, че ще се случи. Случи се.
Щом помислих за колове, повдигна ми се и почнах да пъдя от себе си тия мисли.
„Жив съм — мислех аз. — Жив съм. Мога да отида и да пия студена вода. Мога да отида и да легна да спя. Живея.“
Какво можех да сторя? И трябваше ли да се стори нещо? Имаше турци, имаше и българи. Едните бяха по-силни и колеха другите. И пак си казах, че важното е да се приготвя, когато кървавата буря се довлече до тая тиха долина, да запазя спокойствието си.
И полека-лека, като гледах луната, убедих се, че няма никакви кланета и писъци и никакви Мехмед паши и чепинци. Робът Абдуллах седеше на стъпалата и гледаше бледите звезди.
Тогава дойде един от хората на Сюлейман ага и ми каза, че ме вика агата. Не ме доядя, защото не ми се спеше и не бях жаден и гладен.
Сюлейман ага ме посрещна в кьошка си. Седеше по турски на Дебели възглавници и пиеше кафе.
— Какво искаш? — попита ме той. — Кафе или шербет? Или нещо сладко?
— Викал си ме, ага — рекох аз.
Той се засмя, както стар баща се смее на внучето си.
— Не се пита така, Венецианецо, а се чака, сърба се, мляска се, докато ей така, между другото, се каже и важното, за което са се събрали хората.
— Каква полза?
— Така е, каква полза? Седни на края на кьошка, краката ти ще висят надолу. Трябва да ти кажа, че за да постигне истинската мъдрост, човек трябва да се научи да седи с кръстосани крака. Мъдреци са измислили тоя седеж.
— Далеч съм от мъдростта, ага.
— Далеч си, вярно, ала я дириш. Много си млад. Като поостарееш, може и да научиш нещо. По правилен път вървиш.
— А ти мъдър ли си, та можеш да ми кажеш, че пътят ми е правилният?
— Аз не съм мъдър, ала е имало други мъдри хора преди мене.