— Ага, ако много ти се иска да ме черпиш, кажи да ми сварят липов цвят. Ала без мед. И да не го прецеждат.
— Ето, пак мъдрост. Кафето изостря ума и не оставя човек да спи. А за какво ти трябва остър ум?
Така си бъбрехме ние двама с агата, лениво и без много да мислим, и усещахме, че и двама се радваме на присъствието си и гледаме да не останем сами. Разговор понякога без смисъл, понякога може би с много смисъл, но думите казани ей тъй, меж другото. Ръководеше Сюлейман ага, все така подигравателно сериозен, все така полуусмихнат.
Чудно наистина колко новата ми обвивка на роба Абдула ми помагаше да се свързвам с хората. Преди, какъвто бях, срамежлив, щях дори да чакам да ми донесат стол да седна, а десет души щяха да се навъртат наоколо.
По едно време Сюлейман ага каза:
— Утре ще те помоля да отидеш горе, на една мандра, и кажеш от мене две думи на един овчар. Кехая. Манол кехая. Ще му кажеш само: „Сюлейман ага не може да застане на пътя на аллаха.“
— Защо избираш мене, ага?
— Само ти от новодошлите говориш български. А свой човек не искам да пратя — дошло е време разделно и сега всеки ще бъде; или от едната, или от другата страна.
— А пък аз съм по средата, така ли?
— Още си никъде.
— Слушай сега аз да ти кажа защо ме пращаш. Да кажа на Караибрахим. Да разбере, че се дърпаш настрана.
— Защо изговаряш това, което мислим и двамата?
— Да е ясно.
— Кое е ясно? Дори и синът на вашия бог, Исус Христос, говорел с притчи. Ето ги на хората от Запада. Всичко да е ясно. Животът ли е ясен? Или смъртта?
И агата пак почна да приказва. Аз пиех благоуханния липов чай, цедях го през устните и езика си, като най-скъпо вино, и внимавах листата да остават в устата ми. Накрая плиснах последните глътки през прозореца. Капките падаха първи, след тях полека се завъртя един лист — и капките, и листът черни на луната, иначе на слънце щяха да са светлозелени.
— Може да забравя да кажа на Караибрахим.
— Ще му кажеш.
Да, щях да му кажа. Можех ли да тръгна по горите, без да знае той? Пленник бях всъщност и само вниманието и умът на човека насреща ме караха да забравя това.
— Така е. А защо ти не станеш и отидеш да му кажеш? Защо трябват на мъдреца тия извъртания и заобикалки?
— Защо ли? Грее месечина и съм на кеф. Затова ще ти кажа. Защото Караибрахим не е като тебе и мене. Защото той мисли, че може да оправи света. Той и другите като него. Като кон с наочници е, знае азбуката до третата буква. Не вижда накъде вървят работите. Не знае, че тук са Родопите, а не Анадола.
— Слушай, ага. Хайде да си поприказваме на месечина. Ти съдиш Караибрахим, че искал да оправи света. А не си ли дал целия си живот да оправиш една долина? Защо не оставиш развратниците да развращават, разбойниците да грабят, реките да отвлекат мостовете? Не е ли това работа на аллаха?
Агата се изправи, слезе от кьошка и взе да ходи нагоренадолу по закритите чардаци, постлани с пъстри халища. Стъпките му не се чуваха, само дъските леко скърцаха.
— Загаси светилника — рече той. — Влизат много гадини. Слушай и ти. Трябва да се оправи това, което може да се оправи. Овчарят пасе стадото си, орачът оре нивата си, агата гледа бейлика си. На мене ми беше дадена тая долина, аз нея оправих. Колкото можах. И трябва да ти кажа — оправих я.
— Тая долина е в една планина, а планината е в една империя. И е дошъл денят, в който империята се сеща за долината. Тъй както говориш, ти мислиш като цар.
— А защо да не съм цар, макар и на една долина?
— Защото си пратеник на империята. Защото, ако беше цар на тия хора, щеше да си избран от тях и щеше да посрещнеш Караибрахим горе на превала с пушка в ръце и да го върнеш назад. Така е, Сюлейман ага, и ми прости за горчивите думи.
— Това ми го каза един прост човек — когато дойде Караибрахим, ми го каза. По-другояче, ала смисълът беше същият.
Не посмях да му призная, че чух Дельовите думи.
— Ти ми каза, че съм никъде. Сега и ти си никъде. Какъв хабер пращаш на българите — че ги изоставяш. Така е. Нямаше да е така, ако беше техен човек. Тук е имало ред, ага, ала той е бил твоят ред.
— Хората слушаха и се подчиняваха, доволни бяха. Премълчах. Знаех колко са били доволни. Робът Абдуллах можеше да знае това, не беше дадено на Сюлейман ага да го знае.
— И сега двама с тебе ще стоим настрана, Сюлейман ага, и ще гледаме как колят и бесят.
— Не ме е яд за обесените и закланите — глухо рече Сюлейман ага. — Да мрат. Какви хора измряха! Какви хора са измрели! Та тия ли няма да умрат? И аз ще умра. Мъчно ми е за реда. Каквото има да става, да стане по закона.
— То става по закона, Сюлейман ага, ама не по твоя и не по моя. Ти сам каза какво става из империята на султана.