Пътека почти нямаше. И ако имаше някъде из гората, по поляните слънцето я беше изсушило и заличило, та ако не знаеш къде да я намериш, дълго ще дириш мястото, където тя протича отново под клоните на дърветата.
В гората слънце не влизаше. Не се виждаше ни небе, ни простор. Наоколо трябваше да има широки поляни, защото идваше звън на стада, ала стадо не видях. Тъй сладостно биеха звънците, че човек сякаш дишаше някаква упоителна миризма. Отблизко се различаваха отделни звънци и просто чудно е как такова обикновено нещо като звънеца може да пее тъй различно — като виола, кавал или клавесин. А хлопките глухо биеха като ротни барабани. Звънците на далечните стада се сливаха в тиха, мъчително хубава песен, която се губеше и изникваше отново. Понякога я заглушаваше шумът на поток.
Най-после излязохме от гората и пред нас се ширнаха горните планински пасища. Тревата растеше високо и мокреше не само копитата на коня, но и моите стъпала в стремената. А водачът ми на мулето беше почернял до колене от влага.
Слънцето залязваше. И отново, както в деня, в който застанахме на превала и видяхме долината в краката си, отново всичко в планината седеше спокойно и неподвижно. И съвсем различно.
Аз бях вътре в планината.
Близки върхове, окъпани от дъжд. Тъмни гори, пълни с достойнство и тайна, край цветни ливади. Гласове на птици, които заспиват. Измито синьо небе. Закотвен облак, който не мени очертанието си, огрян от ниското слънце.
Ние вървяхме през мокрите от дъжда ливади, миришеше на влажна трева, на току-що окосено сено. Когато конят стъпеше на някаква непозната билка, разнасяше се друга — дива и свежа миризма.
Наклонените ливади изглеждаха отдалеч светлозелени, но когато приближехме, виждаше се, че целите са жълти от жълт равнец, с виолетови острови всред тях. А когато нагазехме, виолетовите острови излизаха магарешки тръне, които стърчаха високо над равнеца и целите бучаха от облаци пчели. Не е чудно, че магарето на водача ми час по час посягаше към тях.
А щурците свиреха, по-точно не свиреха, ами пищяха, толкова гъсто, че не се различаваше отделен глас. Сякаш свиренето се вдигаше над ливадите с миризмата на цветята.
Около главата ми се въртяха непрекъснато някакви мушици. Махнах с ръка, както бях на седлото. На дланта ми лежеше нежно насекомо, прясно и влажно, като че ли и то къпано от дъжда, с лъчистокафяво телце и прозрачни, лепкави крилца. Две дълги тънки косъмчета отзад го правеха още по-леко и крехко. Само замахването на ръката ми го беше убило.
А останалите хвъркати се гонеха пред мене във въздуха, вдигаха се нагоре, докосваха се и се разделяха.
Встрани от пътя растеше толкова висока и гъста трева — сякаш беше избуяла нива, — че аз не се сдържах, скочих от коня и нагазих сред нея. Тя стигаше до гърдите ми. Усетих, че се оглеждам. Отидох напред, върнах се — зад мене не оставаше следа. Търсех място. Да можех да вляза в тая трева с жена, да хвърля една дреха и да легна. Сами в света.
Качих се на коня и го подкарах. Водачът ме гледаше, както се гледа луд.
— Изгубил ли си нещо? — не се сдържа най-после той.
Сега пък аз не му отговорих.
Слънцето залезе. Над ливадите падна сянка. Въздухът стана студен и резлив. Тук-таме из гората, която стоеше през цялото време от дясната ни страна, избухваха кълба мъгла. Някой сякаш кладеше огън и димът се вдигаше нагоре — тъй ясно се виждаха огнищата на мъглата. Отсамните дървета се открояваха ясно върху бялата основа, а задните се губеха в мъглата. Гората изглеждаше нарисувана на платна, опънати едно зад друго.
Водачът ми почна немилостиво да рита и да шиба магарето. Обхвана ме безпокойствие. Чаках нещо.
Когато се разнесе гласът, разбрах какво съм чакал. Чакал съм да чуя камбаната на манастира.
Вместо нея се разнесе невидимият глас. Не се разбираше откъде иде, но се носеше като че ли над цялата планина. Някой четеше молитва.
„Отче наш, иже еси во небесе…“
Изведнъж усетих, че съм отчаян. И тъй като вечерният час ме беше развълнувал, не успях да се смиря и да се успокоя. Два пъти наред планината ме връщаше към миналото — с камбаната и сега с молитвата. Усетих се преследван, онеправдан, уплашен.
Водачът ми беше спрял магарето и слушаше как гласът — тържествено, проточено, дори отчаяно — зовеше бога. Човекът викаше, за да го чуе някой много надалеч, разправяше му, сякаш че е в беда. И след всеки стих поспирваше да си поеме дъх.
Когато „амин“ отекна над ливадите и върховете, повторен от ехото, водачът ми обърна магарето си. Лицето му беше намръщено. Стори ми се, че ругае под носа си.