Хората излязоха от небето, изгубиха се на тъмния склон, после приближиха, като разпъждаха с крака псетата. А псетата не се вдигаха, само пропълзяваха встрани. Когато се изравниха с огромното куче, то се изправи и застана до тримата мъже.
— Кой сте? И къде отивате? — попита единият от тях. Месечината светеше в гърба им, та не виждах лицата им. Двамата бяха по-високи и по-широки, с тежки кебета и високи гугли. Третият, по средата им, беше по-нисък, само с червеното си наметало и с гола глава. Той беше, който говореше.
— Търся Манол кехая — казах аз.
Обичах ги и тримата, искаше ми се да им кажа нещо топло и с благодарност. Винаги, когато по-сетне срещах някого от тях или чувах да се говори за него, усещах същата топлина в себе си. А бяха тия тримата дядо Галушковите синове, братята Горан и Шерко, и Маноловият син Момчил.
— Какво искате? Откъде идвате? — попита пак Момчил. Чак сега моят водач се изправи и отговори:
— Праща ни Сюлейман ага. Аз съм от неговите хора.
— Така е, познавам го — избоботи Шерко, до когото стоеше кучето.
— Щом се върнете, да запалите по една свещ на светата майка — изговори Горан. А за неговия глас горяните казваха, че като влезе в колибата и каже „добър вечер“, угасява борината.
— Мълчи — тихо рече брат му. — Единият носи чалма. Бях забравил за чалмата си.
— Ти наистина си от Сюлеймановите хора и аз те познавам — рече недоверчиво Момчил. — Ами другият?
Не се сърдех за недоверието му. Турците стояха в техните села.
— Сюлейман ага ме праща да кажа нещо на Манол кехая. Знаете ли го?
— Негов син съм. Какво имаш да му казваш? Важно ли е?
— Дали е важно, или не, не зная, а каквото е, ще го кажа на Манол кехая.
— Право говори човекът. Да го заведем до мандрата. Бати Манол каза, че ще се върне утре — рече Шерко ли, Горан ли.
— По-добре да го заведем още сега — издума бързо Момчил.
— Момчиле, баща ти заръча да стоим горе на мандрата.
— Знаел ли е, че ще дойде хабер? Не е знаел.
И като видя, че двамата братя се колебаят, тихо добави:
— Горане, Шерко, не съм видял още Елица.
— Хайде, добре.
— Да минем край мандрата, да взема каквото съм й донесъл!^ Да не отивам с празни ръце — помоли Момчил.
Тръгнахме по ливадите, минахме край мандрата, където оставих водача си и своя кон. Тръгнахме пеш и не можех да сдържа трепета си, когато огромното пъстро куче — черно и бяло — притичваше край мене.
Колкото можах, разгледах спътниците си. От Момчил най-напред хвърляше на очи белият открит врат, широк и силен, широк колкото лицето му, с две прави, силни жили отстрани. С такъв врат съм виждал да рисуват Александър Македонски. На такъв врат всяка глава би изглеждала дребна. Гласът му, след като тръгнахме към воденицата, малко се чуваше, а беше той мек и тих.
Малко гласове биха изглеждали мъжествени наред с гласовете на братята Горан и Шерко. От тях тая нощ видях две валма разчорлени коси и бради и по две големи блестящи очи.
В гората изведнъж стана тъмно. Горската шума и земята бяха черни и се топяха в нощта, а голите стъбла на елите кой знае откъде улавяха светлина, та цели побеляваха. И както не личаха по тях ни чепове, ни мъх, ни сухи клонки, вдигаха се в мрака като бели восъчни свещи.
Вървяхме в тъмното и мълчахме. Разбрах, че и на моите спътници не им е много драго да вървят през нощната гора. Шерко отцепи с ножа си от дебел корен борина, запалихме я и проговорихме.
Не се страхувах от гората, не бях сам, радвах се на спътниците си. Топлината от срещата още ме топлеше. Пътеката не беше стръмна, мека беше и покрита с елови игли, а можеше да се върви и направо през гората между огромните стъбла. Нямаше трева и храсти, стъпките едва шумоляха, гласовете ни бяха тихи и спокойни.
Попитаха ме какъв съм и откъде ида. Казах им за Париж. Почнаха да ме разпитват какви са хората там, как ходят облечени, какво ядат. После Горан срамежливо ме запита за жените. Хвалих ги — такива си ги спомнях тогава.
— И нашите девойки са хубави — каза Момчил. Двамата братя се изсмяха.
Говорехме после за войските, за Кандия, за морето и пиратите. Говорех скромно, не си спомням да казвах често „аз“ и не се разбираше дали съм бил в оная далечна страна войник или княз. А тия овчари може и да мислеха, че френските овчари приличат на мене. Защо не?
Тогава най-после Момчил се досети и ме попита. Забравил бях за това, иначе не бих развързал езика си.
— Ти хвалиш франките и земята им. Защо носиш чалма на главата си?
Отговорих му, не помня как и какво. Повече не проговорихме.
Моите спътници ускориха крачките си, та едва ги стигах и когато излизах на огрените от месечина поляни, късаха папрат и я мушкаха в поясите си. А през една поляна се плъзна мъгла, та Шерко се спря, прекръсти се и с два-три удара издълба на едно дърво бял кръст. Навярно му се привидя, че играе самодива. И по Други стъбла се виждаха кръстове. Кучето се плъзгаше из гората безшумно като призрак — гонеше кой знае какво.