Ту тук, ту там се вдигаше мъгла, все така на огнища, и луната пробиваше през нея бели пещери. С облекчение чух далечни човешки гласове. На края на гората Момчил ме спря:
— Почакай тук. Пак останах сам, а долу говореха хора, шумеше вода, виждаше се огън. Момчил се върна бързо.
— Старите се събирали нагоре. А баща ми ей сега бил тука. Ела!
Тръгнахме по поляна с ниска трева, тук-таме с тополи и брези и с разхвърляни мраморни скали. Бели дървета и бели камъни. Бучеше и шумеше невидима вода, като водопад.
Момчил бързаше, разтваряше с ръце храстите, за да минаваме направо, но нито веднъж не проговори, нито извика. Разбрах, че иска да ме остави и да върви при оная Елица, за която говореше горе на платото.
Изведнъж той спря и ме хвана за ръката. Чухме тих глас.
Пред нас, на малка поляна, огряна до сребро от месечината, стоеше мъж, облегнат на бяла скала. И говореше. После различих, че в пъстрата сянка на брезата пред него, до бялото тънко стъбло, стои изправена жена и го слуша.
Луната светеше право върху камъка и в лицето на мъжа, и го правеше бял, та сребърен, извайваше го от мрамор като камъка зад него.
А върху лицето на жената светлината падаше през мрежа от листа, та то едва се различаваше — забулено и меко като стъблото на брезата зад нея.
Мъжът говореше тихо и думите не се разбираха, защото някъде в гората падаше вода.
Тих вятър раздвижи листата на брезата и лицето на жената се разлюля. Мъжът стоеше все така неподвижен.
Жената излезе от сянката, където беше скрита, та луната огря и нея, бяла и тънка като самодива. Тя прекрачи и облегна глава на рамото на мъжа. Той вдигна ръка и я сложи върху косата й.
Дълбоко, изтръгнало се през зъби стенание ме събуди като от сън. До мене Момчил покриваше с длани лицето си, а и неговите ръце бяха бели-побелели.
Тогава познах мъжакамък. Той беше овчарят с черепа в ръце. Момчиловият баща — Манол кехая. И разбрах, че девоикатабреза беше Елица.
После Манол дойде пред воденицата и аз му казах думите на Сюлейман ага:
— Не мога да застана на пътя на аллаха.
Той дори като ме слушаше, не стоеше с лице към мене, а малко настрани. И веднага си тръгна, без да ми отговори. Не ме попита как съм дошъл, как ще се върна, къде ще нощувам.
Останах пред воденицата, изпълнен с презрение към себе си. Усетил бях, че неволно се мъча да му говоря по-сладко и да му се подмилквам, дирех да видя по лицето му одобрение. А той сякаш не ме забелязваше.
„Тежък, суров човек, може би жесток“ — мислех си аз. И чертите на лицето му бяха неподвижни и като че ли неогрени от вътрешна светлина, и движенията му ми се струваха бавни и лениви. Не само така ми се струваше, така беше. Ядът не ме заслепяваше. А ме беше яд на него, той ме раздразваше и нарушаваше моя покой и смирението ми — същият яд след време прерасна в други лоши чувства. Искаше ми се да го размърдам, да го накарам да забърза.
„И тоя човек се връща от любовна среща — мислех си аз. — Тя поне да загрееше кръвта му.“ И кроях как да го обидя.
ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ
Даваш ли, даваш, балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра.
А същата вечер, когато първенците се събраха край дядо Галушковата воденица, върна се човекът, пратен да види какво става в Смолен. И доведе един смоленчанин — поп. Кога яде и пи, попът разказа следното:
„С огън и меч турците успяха и потурчиха населението на селата Виево, Смолен, Упорово, Бяла река, Подвис, Витлово и малка част от селата Езерово и Беловидово.
А селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново, Кутлово, Петково, Очиново, Левочево, Пещера, Осиково оказаха голям отпор на насилниците и запазиха вярата си.
Когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите около Смолен, турците направиха много пакости. От селяните“ едни помохамеданчиха, други избиха, а трети прогониха по горите. Турците изгориха черквата „Свети свети апостол Петър и Павел“, митрополията и богословското школо. Всички книги унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.
Турците искаха да заловят епископ Висарион, ала той с много българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там намериха прибежище и много българи от околните села.
Народът, като виждаше, че между него се намира духовният му водач епископът Висарион Смоленски, окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и селото Райково.