— Нашите жени са други — отговорих аз и веднага добавих: — Не, такива няма.
Момчил гледаше напред и не ме слушаше.
— Елице — рече той. — Връщам се горе при овцете. Набери китка здравец, дай ми я. Да я натопя в зелено блюдо, в студена вода, да я сложа до вратата си. Като излизам и като се връщам, да ми замирише на здравец, на моминска душа.
— Моята китка, Момчиле, вече е дадена — отвърна Елица. Каза го, все едно че се наведе, взе камък от земята и го удари между двете очи. Устните и още трепкаха, а очите и светеха смело и отчаяно. Ала тя мислеше, че го удря изневиделица, защото не знаеше за снощи, и затова, като постоя така и почака, наведе клепки изненадана. Устните и прилепнаха една до друга и дори червената чертица по средата им се изгуби.
— Тогава ми дай стомна вода да се напия и да си тръгна — тихо рече Момчил.
— Ти сам знаеш къде е водата — издума бързо девойката, обърна се и избяга.
Момчил и аз гледахме след нея.
— Почакай ме да прибера нещо — рече той и се изгуби настрани, ала аз мисля, че искаше да остане сам, защото се задъхваше.
В бистрото утро поляните и гората край воденицата изглеждаха пусти. Стори ми се, през нощта, както спях във воденицата, че наоколо има много хора и нещо гъмжи в мрака, а сега си е отишло и се е пръснало. Гледах как водата скача на човешки ръст високо от земята и пада пак надолу и си мислех за неукротимата и сила. А водата слизаше от езерото към воденицата по един издълбан наклонен дънер, целия позеленял от плесен, а тук-таме по ръба му растяха и цветя. Виждаше се встрани и тънък дървен жлеб, зелен-зеленясал, та се губеше между зелените папрати и здравеца. Не се разбираше, че водата тече по него, тъй гладка и светла беше повърхността на струята. Сякаш беше замръзнал лед. Ала някой сложил напреки на издълбаното стъбло плоско камъче, та водата се блъскаше в него и скачаше сърдито нагоре, също като сред извор — разбира се, слабичка, макар и гневна. Така човек можеше удобно да пие от избухналата струя, която сама влизаше в устата му. Ако го нямаше това камъче, човек не би могъл да разбере колко забързана и силна е водата.
Пих и като вдигнах глава, погледнах голямата коруба, по която водата слизаше за воденицата. И в нея струята светеше гладка и сякаш неподвижна. Отидох, пресегнах се и успях да потопя в нея дланта си. Водата метна ръката ми, скочи нагоре и ме опръска целия.
Момчил се върна сдържан, ала пребледнял.
— Два пътя има до Сюлейманаговите конаци — рече ми той. — Единият е прав, къс и лесен. Оттук ще слезеш до нашето село Подвис, оттам все край реката ще минеш през Заград и ще стигнеш Просойна. Конаците са над село. По тоя път не мога да те изпроводя, а и не те съветвам да минаваш. Вашите стоят само в Просойна, по-нагоре не са посмели да отидат.
Помислих, че не иска да се мярка с мене, турчина, през своите села.
— Другият път обикаля горе по билото. Ти си минал по него. Ако поискаш, ще те придружа до превала с кръстовете, от който се вижда Просойна.
— Защо ще си загубиш деня с мене? — направо го попитах аз.
— А какво ще го правя тоя ден? И ти си гост. Гост на баща ми.
Без да му отговоря, аз мълчаливо тръгнах нагоре по пътеката, която водеше край езерцето на извора. Момчил тръгна след мене.
— Чакай — каза ми той, когато след десетина крачки тръгнахме край водата.
Спря се, извади от силяха си наниз сребърни монети и коленичи на брега. Една по една късаше той паричките и ги хвърляше във водата. Те не потъваха веднага, защото и край брега от дъното извираше вода, а се въртяха като есенни листа, преди да легнат на ръб и да се спуснат надолу. Дъното не беше дълбоко, водата беше бистра, та се виждаше, че и долу не лежат спокойни и струята ги люлее насамнатам, сякаш ги духа вятър. И щом успяваха да застанат с лице към слънцето, хвърляха в Момчиловото лице сребърен блясък.
Момчил се изправи, отърка коленете си и ме попита:
— Когато смени вярата си, болеше ли те? Кимнах му.
— И мене ме боли. Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека — сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното.
Тръгнахме нагоре през гората.
ОТКЪС ШЕСТИ
Не съм запомнил какво беше времето тоя ден. Но дъжд не валя. Навярно е било хубаво, като дните преди това — слънчево, прохладно, с лек дъждец подир пладне.