Срещата на Караибрахим с по-първите хора от долината Елинденя стана в големия вътрешен двор на Сюлейманаговия конак. От четири страни го обграждаха сгради — от трите страни с чардаци, от четвъртата тъмнееше проход за голямата порта. Оттам влязоха първенците и вратата се затвори след тях.
В средата на двора, с гръб към вратата, стояха стълпените първенци. Най-отпред стоеше дядо Кральо, оня, дето всяка вечер четял пред кошарата си по един-два реда от евангелието. На врата си беше подпъхнал бяла кърпа — това беше нишанът на Сюлейман ага, че ги вика с мир и с мир ще ги отпусне. Зад дядото, който се надяваше да живее още толкова, колкото е живял, стояха останалите първенци. Повече от половината бяха облечени в еднакви овчарски одежди, та изглеждаха войници от една войска — с кафяви гайтанлии елеци и потури, с бели навуща и черни ремъци и с червени наметала. По кожените им силяхи нямаше оръжие, но затова пък имаше затъкнати разни цветя и билки. Другите бяха земеделци, занаятчии, имаше и няколко рибари — облечени така, че все по нещо личеше занаятът им. Трябваше да имат 50–60 души.
От десния чардак слязоха спахиите, а след тях — слугите им. Слугите постлаха на калдъръма възглавници, върху тях метнаха пъстри халища и спахиите кръстосаха удобно крака. Целите светеха от сърма, злато и скъпоценни камъни, а по себе си бяха накичили кой каквото оръжие има. Мустаците им бяха почернели и засукани, под мишниците си бяха слагали някакви благовония, та дворът целият замириса. Зад агите стояха изправени слугите им, и те въоръжени.
От левия чардак се източиха един по един хората на Сюлейман ага и отидоха, та застанаха от лявата страна на първенците. Дельо стоеше най-отпред, с безсрамни очи, усмихнат, с увиснал пояс и отвързани навои на навущата, разкрачен. Ръцете му бяха на кръста, палците — подпъхнати в силяха, а на силяха имаше набучени два пищова и два ножа със седефени дръжки. И останалите хора на Сюлейман ага бяха въоръжени. И те, и Караибрахимовите хора брояха по стотина човека.
Горе на чардака в десния кьошк се показа Сюлейман ага с четиримата си чиновници. Някои от първенците го видя и всички обърнаха глави към него.
— Хаиролсун, ага — обадиха се двадесетина гласа. А дядо Кральо размаха бялата кърпа.
Агата само кимна с глава. Седна кръстом, четиримата души зад него стояха прави. Слуга донесе чибук, но агата не го взе. Стоеше подпрял брадата си с две ръце, лактите на коленете.
Завесите на прозорците, които бяха над тъмния проход, зад гърба на първенците, почнаха да мърдат, като че ли духна вятър. Там навярно се криеха жените от къщата. Някои от агите вдигнаха глави нагоре и почнаха да сучат мустаци.
Между първенците и агите течеше мраморната чешма. Между първенците и хората на Сюлейман ага имаше широк кръг недокосната сива пепел от снощен огън.
Трябва да е нямало вятър, защото пепелта не димеше; трябва да е било много тихо, защото се чуваше ясният звън на водата, която падаше в каменното корито.
Тогава по средните стълби слезе Караибрахим във виолетова дреха, с червени ботуши, с бяла чалма отгоре с черни пера. Спря се по средата на стълбата, огледа двора, поклони се на Сюлейман ага и пак заслиза. Скърцаха дъските, скърцаха и ботушите му, а шпорите подрънкваха. Зад Караибрахим вървях аз, зад мене тримата ходжи — шейхът Щабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, синът на Велко.
Караибрахим седна на рязан стол, аз останах прав от лявата му страна, а отдясно застанаха тримата ходжи.
Пратеникът на султана, Караибрахим, разорителят на долината Елинденя, застана срещу своите жертви, срещу хората, които щеше да насилва, да мъчи, да убива.
Шестдесет чифта очи — на първенците — се впериха в Караибрахим. Ето го човека, от когото зависи съдбата им. И мислеха какъв ли е той, и гадаеха за характера и ума му. Само Манол беше говорил с него и неколцина го бяха виждали на кон из селата, другите го виждаха за пръв път.
И в тоя миг, когато погледите се впериха с очакване в Караибрахим, аз прозрях същината на това, което ставаше пред очите ми, и разбрах колко са напразни надеждите на българите и колко все едно беше дали Караибрахим стоеше пред тях, или някой друг.
Наглед четирите стени отделяха събраните в двора хора от целия свят. Ала не беше така и ако човек не видеше паднали тия стени, нямаше да разбере какво става в тоя двор.
Зад Караибрахим се точеше една лъскава следа — пътят на неговия отряд — като изсъхналата блестяща слуз, която остава след охлюв. Тая следа отиваше до войската на Мехмед паша, разширяваше се, тръгваше към султана в Одрин, потичаше към Кандия, където следите от охлюви отиваха и се връщаха до самите стени на крепостта и искаха да минат през тях, за да ги покрият със светлата слуз — както паякът покрива мухата с паяжина. И Караибрахим беше само един охлюв, който беше пропълзял по-напред от другите, той не беше нищо друго освен предният край на следата и не можеше да не бъде студен и слизав като охлюв.