— Все се надявах, че ще чуя друг отговор от вас. Можех да дойда направо с меч и факла и днес в долината щеше да има само правоверни — и мъртви. Ала ако не днес, то след седмица или месец пак ще има само правоверни. Аз съм дошъл за една работа и ще я свърша. Като влязох в тая долина, посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, ще ме изпрати пеене на мюезин.
— Ако излезеш — чу се глас сред тълпата.
Изтръпнах. Сред хората на Сюлейман ага се чу глъчка. Дельо се засмя. Спахиите възбудено се питаха един друг какво рече българинът. Сюлейман ага се закашля на кьошка. Само Караибрахим не трепна.
— Няма да отговоря на страхливеца, който се обади зад гърбовете на другите. Или — добре, ще му отговоря. И да не си отида, друг ще дойде. Вие прибрахте бежанците от Чепино. И по-добре, защото видяхте, че падишахът е милостив към покорните, ала зъл към бунтовниците. Над Елинденя ще пее мюезин.
Напред пристъпи дядо Кральо, бял като кърпата под брадата му.
— Щом ти говориш, ага, и аз ще ти кажа нещо, макар че няма за какво да говорим и всяко слово е в повече. Иди си, недей окървавява планината и вечно ще те благославяме. Ние сме верни поданици на падишаха. Няма да станем по-верни, ако изкривим душите си. Или ти вярваш, ага, че дори някой да приеме твоята вяра, то ще я носи в сърцето си? Защо ти трябват предатели и роби? Както и да издялаш дървото, то си остава дърво.
— Ала се превива. Пък и дървото може да си остане дърво, ала отрязана глава не пониква. А колко верни поданици сте на султана, ще ти кажат твоите овчари, които дадоха овци на венецианските свини. Правоверните мрат под стените на Кандия, а вие свирите на гайди. Нека ни свърже едно въже, нека ни покрие една вяра, нека твоите синове мрат под зеленото знаме и тогава няма да чакате венецианците, за да вдигнете бунт, а ще им давате отрова.
И пак всички мълчаха. Наистина нямаше какво да се говори. Първенците стояха с наведени глави, ала ги навеждаха не от покорство, а като овни или бикове.
Караибрахим каза:
— Давам ви време до третия ден, след първия неделен ден, броено от днес. Не дойдете ли да приемете с добро правата вяра, от тоя ден ръцете ми са развързани. А щом видя да бягате с коне и покъщнина, свободен съм да сторя с уловените каквото си искам. — Сега вървете си.
— Сел гечер, кум калър — рече дядо Кральо.
Не преведох думите му, а значеше това по турски: „Пороят минава, пясъкът остава.“
Тогава Караибрахим стана и отиде при кръга пепел. Тя лежеше на дебела постеля, равна, сивосиня, а около нея имаше венец от обгорени, ала недогорели тръни. Караибрахим се наведе и взе шепа пепел:
— Не като порой, а като огън ще мина върху вас. И каквото остане след това, ще бъде меко и топло като тая пепел.
— И наистина пепелта лежеше равна, мека и примирена.
Из стълпените първенци излезе Манол и се наведе, та вдигна от земята шепа недогорели тръне:
— И пак отстраните останат дървета, черни, ала неизгорели. Тръните, които огънят не беше стигнал, лежаха в кръг край пепелта — рошави, настръхнали, непокорни.
Караибрахим и Манол стояха един срещу друг. Единият в ръка с шепа пепел, другият в ръка с китка тръни. И се гледаха в очите. И Караибрахим, без да променя лицето си, почна да ругае през зъби на турски.
По навик, без да мисля, пристъпих напред и почнах да казвам думите му на български:
— Кучета! Синове на кучки! Затова жените ви раждат кучета. И кучета ще оглозгат кокалите ви.
Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Караибрахим ругаеше по турски, аз казвах думите му на български. А каква ругатня е преведената ругатня? Млъкнах.
Караибрахим продължаваше да вика. А щом спрях да говоря, умът ми почна отново да работи и разбрах, че Караибрахим се опитва да обиди Манол, да го ядоса, да го накара да загуби власт над себе си. Спахиите скочиха на крака и се хванаха за оръжието.
Станеше ли нещо в караницата, падаше обещанието на Сюлейман ага да се пуснат първенците здрави и читави. Кой може да търси справедливост от разярен човек?
Манол пребледня. Ръката му така стискаше тръните, че по китката му потече кръв.
Погледнах към Сюлейманаговите хора. Дельо стоеше все още с ръце на кръста, но се беше повдигнал на пръсти и ми се стори, че го чувам да ръмжи. Хората зад него стояха с мрачни лица и дланите им се отваряха и затваряха върху дръжките на оръжията.
Вдигнах безпомощен поглед към кьошка. Какво чакаше Сюлейман ага? А той стоеше кръстом на възглавниците и слушаше.
Когато отново погледнах към Манол, видях, че се усмихва. Все още беше пребледнял. Но очите му бяха присвити и в усмивката му имаше презрение.