Най-напред мисълта ми бродеше по Родопа. И тук виждах дори шишарките край пътеките, защото всяка трева беше помилвала ногата ми и всеки трън се беше забил в петите ми. И видях всред цъфналите треви вълненици и везани ризи, и не бяха това захвърлени дрипи, а мъртъвци. Видях разровени коренища не от диви свини, а от детски пръсти. Селата бяха пусти, огнищата угаснали, по праговете имаше кръв. Видях разпрани кореми на непразни жени, за да убият вътре неродените още. Видях непразни жени, които удряха с камъни коремите си, да убият чуждите деца. Видях страдания и кръв, които не са за приказване. И се уплаших, и не исках да гледам повече.
Тогава чух равно биене на тъпани и видях нещо като черен мравуняк, което пълзеше през планината. Доближих се — това беше войската на Мехмед паша. Вгледах се в лицата на войниците — празни очи, празни сърца, празни кореми. Нямаше думи, които да ги напълнят.
И като изходих Родопа накръст, побягнах. Тръгнах на юг и видях морето. А по него ходеха кораби и зад тях оставаше бяла диря. Половината от хората по тях мислеха за Кандия, половината за плячка. Видях и Кандия, някаква гмеж от тела, оръжие, пръст, червеи и дим. А над гмежта видях бяла черта и то бяха бели стени. И като си спомних, че са черни от барутен дим, те почерняха. По стените стояха дребни човечета и викаха нещо, навярно за помощ, ала не различих словата им.
И тръгнах на запад, и вървях през пустота, защото не знаех тия земи, докато видях нещо да се прелива от злато и блясък. Видях царя на франките как яде и пие. И защото не знаех лицата на хората, нито одеждите им, нито къщите им, виждах само позлатени мантии, чаши, бели зъби и бяла плът. И нещо бучеше като кошер и дрънчеше като торба с пари. И макар да виках, никой не ме чу, а и сам оглушах.
Тогава тръгнах на север, та изгазих цялата многострадална! българска земя. И видях сърпове, дикани, мотики, ведра, коси и черни люде, които работеха с Т5тях. И комуто викнех, той ме поглеждаше и аз избягвах от очите му. И още по по север, като минах една дълбока бяла река, а тя беше Дунав, видях степи и снегове и някъде далеч — хора с бради, облечени в кожи, които вървяха след шейни. И като им викнах, викът ми стигна през виелицата до тях и те се обърнаха и тръгнаха към мене. И вървяха, вървяха, и идеха, и ставаха едва-едва по-големи, докато петите ми измръзнаха, та се повърнах назад. И влязох в лагера на султана, да падна пред него и да моля милост. И видях копия, пушки, пищови, ножове, ятагани, червени палатки, зелени знамена, жълти конници. А палатката на султана беше обиколена с колове и на тях имаше набучени хора и глави. И като влязох, той се обърна, та ме погледна и минах през тъмните му зеници навътре, та чух да бучи из главата му: „Искам да убия братята си!“
И се намерих пак на поляната, а край мене стояха наредени край сухата елова шума белите елови стъбла. Изнурен бях, отчаян бях. Тогава си спомних лицата на моите братя, колко хубави бяха те и колко силни, как ечаха гласовете им през бурята и как се ветрееха брадите им. И си казах: „Каквото можем да направим, трябва да го направим сами.“
В това време някой ме докосна по рамото и като се обърнах, видях Елица. А тя ми рече:
— Отче, задрямал си.
Гледах я. И толкова хубава беше, че усетих как гърлото ми се свива, как дъхът ми спира, а челюстите ми се сковават. И като си спомних лицето на Манол, когато я гледаше, разбрах, че не пожелание е имало в сърцето му, а болка. Защото и моето сърце ме заболя.
А тя тихо ми рече:
— Отче, нямам майка, а баща ми посреща и доброто, и злото като пратени от бога. Тежи ми нещо, а нямам пред кого да излея душата си. Чуй ме, моля ти се, и ми бъди като баща и майка.
Гледах я и хубостта й заличи пътищата, по които бродех, а сърцето ме болеше и малко оставаше да прокълна и жребия си, и расото си. И тя ми каза още:
— Отраснали сме заедно с Момчил. Маноловия син. Един ден преди много години се къпахме в реката и видяхме, че сме различни. Оттогава се свенях от него и ме теглеше да го видя. Миналата пролет разбрах как идват децата на света. И оттогава исках той да е баща на децата ми. Хубаво ми беше да го посрещам във воденицата, хубаво ми беше да излизам горе, на високата планина, и да го виждам край овцете му. Когато знаех, че ще дойде, обличах най-милата си руба, когато знаех, че ме слуша, пеех най-милите си песни. А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях. Той дойде при мене, както цар иде при слугинята си, приближи ме, както вълкът приближава агнето. Говореше ми, че къщата му е празна, че животът му минава, че иска да има още синове и дъщери. И аз се преклоних на рамото му. И хем той стоеше над мене и аз не можех да ида против волята му, хем стоях нависоко, а той стоеше под мене и гледаше нагоре. Бях като една, която сънува. Обич ли е това, отче, или магия?