И мина дълго време, преди Манол да отговори. И очите му все гледаха надолу към зеления огнец. А като проговори, каза:
— Така е. Ала ти можеш да разореш всяка нива и където и да хвърлиш зърно, ще излезе клас. А това е последната нива, в която ще нагазя, инак никога няма да се наведа над рало. И това е последното пасбище, на което ще изкарам да пасат овцете ми, иначе никога няма да се кача на високата планина. Ти имаш планини — за мене една поляна. Ти имаш стада — за мене едно агне.
И млъкна. А Момчил втренчено го гледаше и соколът втренчено гледаше Манол, ала бащата не вдигна глава да посрещне погледите им. И чак когато отшумяха стъпките на двамата момци, които се обърнаха и потънаха в гората, чак тогава Манол вдигна глава, та едва познах промененото му лице. Нещо беше се разтворило в него, нещо беше омекнало като буца пръст, попила топъл дъжд. И той ми рече:
— Ако не бяхме ходили тогава с тебе в гробищата, нямаше да видя, че и в гробовете растат корените на тревите. Мислех, че съм изсъхнал, пък то на вейката имало още един цвят.
А помислих, че той видя и кости, и череп, ала не му го казах. И той каза:
— Може и моята жена да е била хубава като Елица. Помня ли? Не помня. Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото.
И двамата тръгнахме полека надолу през гората, за към село Подвис. И ми се стори, че стъпките на Манол са по-тежки, отколкото друг път. По едно време той рече:
— Отче, знаеш ли, има една песен: „Вдовецът е тежка слана, на що падне, попарва го, момъкът е росна роса, на що падне, пониква го.“ Дали е вярно?
И той вървеше пред мене, и плещите му бяха широки, и кръстът корав. Богат беше, силен беше, защо да не му кажа истината? Защо да го щадя, щом господ му беше дал толкова много и още му притуряше?
— Маноле — рекох аз. — Песента ходи от уста на уста. Ако не беше права, все някой щеше да я премълчи.
А той се обърна и ме погледна, и в очите му имаше усмивка.
— Отче — рече той, — ти ме удари нарочно. А не трябваше. Защото има още една песен и ти я знаеш.
И Манол тихо запя:
Забравил бях как пееше Манол. Много хубаво пееше той, все едно че говореше и свиреше на кавал, от едно гърло — двата гласа. А той, като спря да пее, пак ме погледна и повтори:
— Дошло е време разделно.
Аз казах:
— Само за това мисля. И Манол каза:
— Три дни след сватбата ми иде Караибрахимовият ден. Помниш ли, като рекоха вечерта за крайните дървета, които пазят гората? От тях съм. Като ела съм и нямам сили да извадя корените си и да тръгна нанякъде. Ако има сеч, тук ще ме отсекат. Нека ми останат три дни. Не ми завиждай.
И тръгна, а пък аз гледах гърба му.
ОТКЪС ОСМИ
Когато Караибрахим дочу вестта, че Манол ще се жени на седмия ден от дадения срок, той сам каза:
— Аллах е взел ума му и ще го предаде в ръцете ни.
Иначе нищо не се промени в живота ни. Хората ядяха, пиеха и лежаха, а Караибрахим не ги караше да вършат нищо, само проверяваше оръжието им. Не знаех какво смята да прави Караибрахим, когато изтече десетият ден, вероятно и сам Караибрахим не бе решил. Всеки ден се фехтовахме със саби и забелязвах, че ударите му стават неточни, а погледът му не е така остър. Стори ми се недоспал и изморен. Мислех, че е замесена някаква жена, и Гюлфие ми каза, че всяка нощ се облича в овчарски дрехи и отива нанякъде. Това беше голяма смелост, защото можеха да го убият и дори да не намерим трупа му.
Дойде и денят на Маноловата сватба. Гюлфие казваше, че е редно да поканят Сюлейман ага и той трябва да изпрати богати дарове. Нито поканиха агата, нито той прати дарове.
Дойде и нощта и почна да долита отдалеч свирня на гайди. А тия нощи бяха тъмни, макар и звездни, луната изгряваше късно и слънцето я заварваше бледа и отъняла. Легнал си бях, когато ме извикаха.
Хората на Караибрахим бяха строени в един от вътрешните дворове на конака. Караибрахим, облечен в прости дрехи, без украшения и пера, ни каза:
— Тая вечер аллах ще ни предаде неверниците. На сутринта ще се събудите до хубави жени и ще дам всекиму по шепа жълтици, ако ми каже, че неговата жена е била допирана от мъж. Идете и махнете по дрехите си всичко, което свети — злато, камъни или желязо. Свалете шпорите от ботушите си, а ботушите вържете с върви на шията. Ще ходите боси — после ще накарате неверниците да оближат кръвта от тръните по краката ви. Аз ще ви водя по една тайна пътека, за която научих. Проговори ли някой в гората, на сутринта ще закова езика му с нажежен гвоздей, та да мирише печеното си месо. Стреля ли някой, ще му отсека палците на двете ръце, за да не може да хване оръжие. Вървете!