А отдалеч все идеше свирнята на гайди — българите се веселяха в село Подвис.
Измъкнахме се през една задна врата на конака и веднага потънахме в гората. Караибрахим каза, че Сюлейман ага се заклел никой да не излиза от конака, но ние оставихме на петте врати пет човека със запалени фитили, за да стрелят срещу всеки, който рече да излезе.
Пътят през гората беше труден. Освен тръне и камъни имаше и коприва. Но никой не проговори. Катерехме се, слизахме, пълзяхме по някакви скали. В началото си казвах, че ще следя пътя ни. Тогава Вега беше ниско, Полярната звезда — вдясно, Скорпионът с червения Антарес — вляво. После на една поляна видях Вега над главите ни, като в дъното на кладенец, със стени от борове. Другите звезди не видях.
Заслизахме по някакво нанадолнище. И като заобиколихме огромна скала, която закриваше небето, под нас лумнаха огньове и ни заля свирня и песен. Отблясъците на огньовете играеха по лицата ни. Виждаха се и хората, черни и дребни, да се вият заловени за ръце край огньовете. Виждаха се дори и гайдарите как надуват гайдите си, ала отделни човешки гласове и свирене на кавали или гайди не се чуваха — гласовете се сливаха в едно.
Ние стояхме над тях, гледахме и слушахме. Хората бяха или хиляда, или петстотин, а можеше да има и две хиляди. И най-опитното око на военачалник не би могло да ги преброи. Мислеха, че са в безопасност, и след половин час щяха да са в ръцете ни.
Какво ли щеше да стане, ако вдигнех пищов и гръмнех нагоре?
Видях на далечния блясък на огньовете, че гладките ремъчни мускули по лицето на Караибрахим се размърдват. Зъб блесна в мустаците му. Потреперах, защото той сякаш беше прочел мислите ми и като тигър дебнеше дали ще сторя нещо.
Караибрахим каза тихо:
— Спрете тук и ме чакайте. Надолу е пътеката. Да дойдат двама души с мене.
И той потъна в тъмнината.
Дълго го чакахме и колкото повече минаваше времето, толкова повече ми се струваше, че от нашето нападение нищо няма да излезе. Все разбирах толкова от военно изкуство, за да си представя какво значеше един отряд да тича нощем през гори по нанадолнище и насреща му да има врагове, които познават всеки дънер. И огньовете ми се струваха все по-далеч от нас. Имаше само една възможност — да се обезвреди безшумно стражата.
Караибрахим се появи, без да го усетим. Гледахме го напрегнато. Той каза:
— Няма стража. Те са луди. Сиври билюкбаши се обади:
— Не може, ага. Трябва да има засада. Караибрахим повтори:
— Стража няма.
И помълча, сякаш сам не си вярваше. После заговори:
— Кеманчиджогли, ти ще вземеш тридесет души и ще минеш отдясно на огньовете. Берсенджиараб, ти ще вземеш други тридесет души и когато Кеманчиджогли спре, ще го задминеш и ще отидеш зад огньовете. Не се бойте — неверниците са ослепени от пламъците и виното, а в гората е тъмно. Застанете всеки зад едно дърво. Когато изляза всред хорото, палете фитилите на пушките си и скочете на светло — на синджир, един до друг. И помнете — преди казах, че ще режа палци. Сега, като виждам успеха тъй близо, казвам ви — ще режа глави. Сиври билюкбаши, ти ще отделиш тридесетима души с франкски пушки с кремъци, без фитил и ще вървиш подире ми.
На мене Караибрахим нищо не каза, но аз вървях до него.
С разтуптяно сърце слизах към огньовете. Забравих, че дебнех хора. Обхвана ме ловната страст, все едно че се прокрадвах към дивеч. А те, клетниците, пееха и играеха. Може само така да ми се е сторило, но имаше нещо диво и неестествено във веселбата им, в рученето и пищенето на гайдите, в свирнята на кавалите, насочени към звездите. Нещо прекалено имаше във всичко, ала нали тук преди векове голите вакханки бяха разкъсали жив Орфея?
Застанахме в полукръг около огньовете, опрени в дърветата, помня как сърцето ми тупаше върху червеносребърната кора на една ела и дървото сякаш тръпнеше от тия удари. Бузата ми беше опряна в същата гола кора и аз чувах сърцето си в дървото, а потта ми течеше по кората. Вирвода бях потен от път и от напрежение, гърлото ми беше сухо, голите ми стъпала горяха. Дръжките на двата пищова едва не се изхлъзваха от мокрите ми пръсти.
А българите играеха хоро — черни, с гръб към нас, разтопени от пламъците насреща. На края на дългата трапеза седяха Манол и Елица, тя цялата в бяло, той с червеното си наметало, с коси до раменете, с лице бакърено от огъня. От двете им страни имаше по една бъчва и който гребнеше и пиеше, удряше пръстената паница в земята. Чуваха се немощните пукания на грънците сред пищенето и врявата.