Потреперах и замръзнах от студ, когато някой ме докосна. Караибрахим ми подаваше чалмата си. Взех я.
И той тръгна спокойно през окрайнината на гората, към огньовете. Голият му череп сияеше.
Без да зная как, с чалмата в ръцете, тръгнах полека след него.
Никой не погледна към Караибрахим.
А той, щом стигна до сплетените ръце на играчите, спря се, разсече ги с един удар на дланта си и с един скок беше вече до гайдарите. Дръпна с десницата си гайдата из ръцете и устата на някакъв гайдар и я вдигна нагоре. Опря пищова в лявата ръка до надутата гайда и стреля в нея.
Гръмна. И не изведнъж, а на пресекулки, както излизаше въздухът от пробитата гайда, свирнята и песните спряха. Хорото замръзна. Ала в някакъв край на поляната още се смееха и викаха.
— Дур! — викна Караибрахим.
И хвърли на земята празния пищов.
Само в дясната му ръка имаше пищов, лявата беше свободна. И аз като лунатик минах през разкъсания пръстен на хорото и застанах до него. Той взе чалмата от ръцете ми и я сложи на главата си.
В ушите ми шумеше, бях лек и светъл. Хората ни гледаха мълчаливо, никой не мърдаше. Последният смях се стопи. Пламъците пращяха. Заплака дете. Манол полека се изправи. Ушите ми писнаха още по-силно.
Караибрахим протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и с широко и плавно движение я завъртя наоколо. Навярно така индийските факири хипнотизират тълпите.
Изведнъж светещите точки на човешките очи, вперени в нас, изчезнаха. Хората се обърнаха без шум, без глас.
В окрайнината на гората, почти в кръг, стояха Караибрахимовите хора. В двата края като свещи светеха фитилите на мускетите, по средата нямаше фитили. Черните широки дула гледаха към нас. На шиите на турците висяха ботуши, от двете им страни по един ботуш, сякаш всеки беше възседнат от невидим дявол.
Манол викна. Не го видях, той трябва да беше.
Това беше мигът. Омаята се пукна. Срещу нас пак светнаха очи.
И кой знае какво щеше да стане. Тогава до нас с Караибрахим застана дядо Кральо и вдигна ръка.
— Стойте! — викна и той.
Който от българите беше посегнал към пояса си, отпусна ръка. Мигът мина.
Клетнико, който спря клането на поляната. Такава била съдбата ти, аз да ти бъда палач, аз, извергът, дошъл от Париж. Защо го направи? След месец да беше се случило, ти първи щеше да скочиш срещу мускетите. Пет пъти бяхте повече от нас. А ти още вярваше в някаква справедливост, в човешки думи, кой знае в какво. Звярът вярва само на зъбите си и на ноктите си.
И мигът мина. Хората вече мислеха. Видяха, както трябва, дулата. Ако бяха пияни, изтрезняха. На всеки се стори, че щом се хвърли напред, пръв ще умре.
Караибрахим спечели. Беше по-добър играч. А ония сега се учеха.
— Ага — рече старецът.
Поне достойнство и сила бяха останали в него. За какво му бяха?
— Ага, защо си дошъл? Остават още три дни.
Без да съм усетил, казал съм това на турски. Може и да не съм го казал.
— Ще ги дочакате в конака. На гости — рече Караибрахим с жестока усмивка.
И се сви, озъби се, изръмжа и се впи с очи в българите около него, като човек, свикнал да се разправя с хората, сякаш са зверове. Сграбчи с ръка дядо Кральо и го тласна настрани:
— Гит! Първенците тука!
Трима-четирима спахии скочиха в кръга и почнаха да се вглеждат в лицата на хората.
Това може би беше вторият миг, когато българите трябваше да се нахвърлят върху нас. И пак дядо Кральо го провали.
— Хора! — викна той. — Не мърдайте, да не стане кръвнина! Кръвнина! Боже!
И като отбрани говеда от стадо спахиите отделиха първенците на една страна, при нас с Караибрахим. А някои и сами идеха, като 5 бършеха потта от лицата си, както преди миг я бършеха, хванати за хорото.
— Тоя, тоя и тоя! — сочеше Караибрахим. Той беше запомнил лицата им в конака. Минаха край дядо Галушко и баба Сребра. Ала ги отминаха.
— Сега всички мъже!
И неколцина спахии задърпаха мъжете. Развикаха се жени, писнаха деца, ала мъжете мълчаливо ги погалваха и се събираха край огньовете. Хората с мускети в плътна редица отделиха жените от мъжете, с гръб към нас. Аз виждах очите на българите.
Чак тогава Караибрахим се обърна към Манол.
А той стоеше на другия край на трапезата, прегърнал с една ръка Елица през рамото. Между него и Караибрахим се протягаше недовършената трапеза. Пламъците на огньовете бяха почти стихнали и станали по-ниски, защото никой не беше хвърлял съчки, та Манол изглеждаше по-висок и по-тъмен. Дулото на Караибрахимовия пищов сочеше през трапезата към Манол и Елица.