— Уловете го! Жив! — рече Караибрахим.
И шестима турци, боси, приведени, взеха да дебнат към Манол с увиснали напред, люлеещи се ръце, като пехливани.
Манол помилва Елица, отдели я от себе си и застана, скръстил ръце на гърдите си.
Ала когато шестте чифта ръце изведнъж се впиха в него, той потрепера сякаш от погнуса, дръпна се и се отскубна. И ръцете му вече не бяха скръстени.
Когато втори път посегнаха към него, той вдигна ръка и удари. Три пъти удари и трима души паднаха на земята. Удряше мълком, като с чук, само по един път. Не се биеше да се отскубне, не се мяташе, не се бранеше. Само вдигаше дясната си ръка и удряше. Ако побеснееше, струваше ми се, че ще убие и шестимата. А може би такъв беше гневът му, мълчалив, горд, отчаян.
Тримата останали го хванаха. Един скочи на гърба му и сложи лакът на гърлото му и коляно на кръста му. Другите двама извиха лактите му назад. Като видяха, че не се дърпа, отпуснаха се и той стоеше между тях изправен, разгърден, а дори косата му не се беше разбъркала и падаше разчесана до плещите му.
— Хаиролсун, Маноле! — рече Караибрахим.
Пристъпи полека, направо по белите платна на трапезата, газеше с боси крака през печеното месо и хляба, риташе леко купите с вино и стомните. Отиде до Манол и извади от силяха му широк нож. Тогава неколцина турци влязоха между мъжете и почнаха да вадят от поясите им каквото оръжие намираха. В тихото дрънкаха пищови и ножове. И като светваха на пламъците, лягаха в купчина край огъня — купчина, мълчалива като стопаните им. А тия, които претърсваха първенците, пускаха кесиите им в пазвите си.
Щом издрънка последният пищов, Караибрахим ме посочи и рече:
— Венецианецо, машалла!
Аз тръгнах към него, все още като треснат в главата, все още с чувството, че това, което става, е недействително и се случва насън. Нещо друго трябваше да се случи, не това. Мислех, че ме вика, за да кажа нещо на Манол. И чух, като стъпвах по тревата — а тя се впиваше между пръстите ми като сплъстена коса в зъбите на гребен, — че Караибрахим казва:
— Думата си е дума. Ето тия, които са тук, с белите венци на главите, всички са девици. Тук момата си е мома. Избери пръв. Ала не пипай Елица.
Разбрах, че дарява обещаните на спахиите моми. Пред бащите им, пред майките им, пред годениците им.
Вдигнах очи и видях пред себе си девичите лица. Огньовете бяха още по-слаби. Хубави бяха, господи, хубави като самодиви, млади, ужасени, бели.
Протегнах ръка и хванах за рамото най-близката от тях. Усетих крехкото й рамо. Трепета на тялото й. Тя се дърпаше, ала все тъй мълчаливо, като че в тая нощ всички бяха онемели.
Тогава българите разбраха какво става, защото преди не разбраха Караибрахимовите думи. И над поляната се разнесе писък, скърцане на зъби, продрано хъркане. Замучаха, зареваха и заблеяха животните, докарани дар за сватбата, завързани в единия ъгъл на поляната.
И както бях с гръб, чух зад мене гласа на баба Сребра: — Мъже ли сте! Кучета сте! Ръката ми замръзна на рамото на девойката. И край мене прелетя на височината на гърдите ми нещо черно и страшно. Прелетя и се залепи върху единия от спахиите, които държаха Манол. След миг човекът се търкаляше по гръб, гръклянът му изхвръкнал от врата, отворен нагоре като изгърмял пищов, а наоколо хвърчеше кръв и клокаха мехури. И човекът викаше не през устата си, през гръкляна.
А страшният пес — защото това беше песът на Шерко — се вдигна на задни крака и без да скача, падна на раменете на другия човек, който държеше Манол. Само че той успя да прикрие с лакти гърлото си и кучето ръфаше ръката му.
Манол изчезна. Аз гледах как човекът се търкаля по поляната и кучето го дави, а в ръката ми все още стоеше вкамененото топло рамо.
Чух гласа на Караибрахим:
— Маноле, върни се! Шерко, спри кучето!
Елица лежеше прекършена през кръста върху едното коляно на Караибрахим, разпуснатата й коса стигаше земята, та сякаш подпираше главата й. Очите й бяха затворени, а Караибрахим притискаше в кръста й пищов.
Манол се обърна. Той беше до първите дървета на гората. Най-напред погледна през рамо, после се извърна с цяло тяло. До него стоеше Шерко. А по-назад, почти в гората се виждаше трети човек, блед, в расо — попът от гробището с големите каменни кръстове.
— Шаро, куш! — викна Шерко.
И кучето се дръпна от човека и отиде бавно, като ръмжеше, та легна в краката на господаря си. Докато още вървеше, тръгна и Манол, размина се с кучето и отиде в тълпата на първенците. А лицето на попа и расото ги нямаше.