— Папаза! Дръжте папаза! Човекът се беше стопил в гората.
През поляната притича Мирчо и като опря чело в хълбока на Манол, почна да плаче.
— Венецианецо, видях коя искаш. Жените ще делим на светло. Сиври билюкбаши, вържи първенците и мъжете. На първенците ръцете, на мъжете краката. Само първенците и девойките ще закараме в конака. Мъжете, жените и децата ще оставим тук.
— Господарю — рече Сиври Билюкбаши, — да им теглим ножа.
— Те са от стадото на падишаха.
— Да ги вземем всички.
— Щом първенците се пречупят, сами ще ни дойдат. Те са овчари, вървят след овните. Хайде! Обувайте ботушите си — защото ботушите им още висяха на шиите, — половината ги обувайте, другата половина да пазят!
А в това време турчинът, когото търкаля кучето, се надигна от земята. Измъкна нож и пищов и като се олюляваше и залиташе, тръгна към кучето и към Шерко.
— Върни се! — рязко викна Караибрахим. Турчинът не го чу.
Тогава Караибрахим с два скока го стигна, дръпна го за рамото, та го обърна и с един удар през лицето го прати на земята.
— Тоя човек — рече Караибрахим и посочи Шерко — ще ни отгледа псета като това проклето псе, каквито няма другаде по земята на падишаха.
После посочи падналия турчин:
— А тоя няма да хвърля жребие за жените. Каквото му остане. Хайде!
Двамина започнаха да завързват първенците, докато другите държаха мускетите и пищовите опрени до гърдите им. Някой хвана Мирко и го поведе през поляната, а момчето хапеше и се дърпаше. Беше единият ходжа, шейх Шабан Шебил. Защото и двамата бяха с нас, проклетниците, и в гората освен пищовите държаха и по един нож в устата си.
Другият, молла Сулфикар Софта, дойде при Караибрахим.
— Ага — рече той и се засмя, — ние сме свети хора, не щем жени. Дай ни момчето. Едно момче на двама ни. Ние сме бедни хора — стига ни половин момче. И без това шейхът е с едно око и с една ръка, повече от половин не му и трябва.
Караибрахим само махна с ръка. Аз усетих, че ще повърна — спомних си за кораба.
И Мирчо падна в ръцете на двамата мръсници, ходжите. Тогава Манол вдигна глава и проговори:
— Едно ще те попитам, Караибрахиме, право да ми отговориш Убит ли е моят син Момчил?
— Какво пита тоя човек? — рече Караибрахим студено и гордо.
— За сина си — преведох аз Маноловите думи.
— Той вардеше пътеката, по която трябва да сте дошли — обади се Манол.
— Кажи му, че на пътеката нямаше никакви хора. Синът му ни е чул и е побягнал.
И всички разбраха, че Момчил е напуснал определеното място. Аз си спомних мъжакамък, момичето-бреза и Момчиловото лице през оная лунна нощ. И как на другата сутрин сребърните монети играеха в извора, който не искаше да ги приеме.
Тъй Манол остана за една нощ без жена и без двамината свои синове.
Влязохме с Караибрахима в къщата на Манол, приготвена за първата нощ. Изкачихме стъпалата й. Бутнахме вратата, окичена с вейки и цветя, и влязохме в горницата.
Светеше кандило. Не, две бяха. Из мрака излизаше само бялото. Бели варосани стени. Бяла постеля, без горна завивка. Бяла нощна дреха, закачена над нея. Елицината риза. Бели цветя върху пода.
Кой ли беше шетал тук. В Маноловия род нямаше жена.
И в ъгъла насреща белосребърни блясъци — Маноловите чанове.
Тук Манол щеше да доведе тая нощ Елица. А сега щеше да я отведе Караибрахим.
Караибрахим стоеше сред стаята. Стори ми се умислен. Може би заради светлината на кандилата, може би след напрежението на нощния пристъп. Беше се отпуснал. Гледаше бялата постеля и мълчеше.
Потреперах, като си помислих, че може би ще доведе Елица тук, върху постелята, приготвена от другиго и за другиго.
Караибрахим откъсна поглед от постелята и го обърна към блясъците в дъното на стаята.
— И тук камбани — рече тихо, през зъби. Тъй рече думата — камбани — на български. И повторно на турски — чанове.
Приближи се, неочаквано измъкна ятагана си и замахна. Гръмна. Оглушах.
Чановете се тръшнаха на земята, десетки наведнъж, като зрели плодове на отсечено дърво. Търкулнаха се.
Караибрахим замахна втори път сред звъна и ехото. Последният прът с чанове се удари в пода.
И в тясната стая Караибрахим започна да гони чановете. Да ги сече, да ги рита, да ги удря в стените.
Аз обезумях. Свих се в един ъгъл и затворих очи. Не посмях да избягам от стаята, всеки миг побеснелият Караибрахим можеше да ме съсече.
Няма да го забравя. Боя със сребърните чанове. Не чух стенание на пукване. Те гърмяха, ечаха, трещяха. Търкаляха се, подскачаха, удряха тавана. Звънът им летеше през стаята като птица с железни крила, удряше ме в лицето. Сякаш непрекъснато бляскаха и падаха светкавици и се забиваха гръмове. Защото аз виждах тоя звън, бляскав и ослепителен. Ятаганът на Караибрахим беше срещу него като перце на бял гълъб.