— Млъкни!
И притискаше с две ръце ушите си. Приличаше на безумец. А като приближих лицето си до неговото лице, видях, че с все сила стиска клепките си, сякаш искаше да затвори всички врати към себе си и да остане сам. Викнах му:
— Клетнико! Защо избяга от пътеката?
Той ме чу, та смъкна за миг ръце надолу и рече:
— Да не чувам гайдите и кавалите. И виковете на сватбарите.
И както ми говореше, спря, ослуша се и въздъхна с облекчение, като каза:
— Спрели са.Съмва ли вече?
И аз му казах, макар че вече в сърцето ми нямаше гняв, а само жалост, ала все едно, трябваше да научи:
— Турците плениха Елица и баща ти.
Помислих, че ще умре. Че както стои пред мен, тъй ще се вцепени и вкамени, и ще падне като камък на поляната. А той извади с десницата ножа си и го заби в дланта на левицата. И протегна ръка напред с дланта нагоре. Кръвта пълнеше дланта му, та преливаше между пръстите му и течеше на земята. И се чуваше как земята преглъща и я пие. А беше кръвта на светлината на звездите черна като катран.
И когато черната кръв, препълнила сърцето му, изтече на земята и земята я изпи, Момчил се обърна и загледа Горан. И дълго се гледаха двамината, и никой не продума.
Тогава Момчил отстъпи заднишком, та се стопи в гората. А после се чу как тича през планината и съчки се чупят под нозете му.
И Горан хукна на другата страна. Ала не се чуваше плачът му. От страната на Момчил вече нищо не се чуваше.
Останах сам и седнах на поляната, защото плещите ми не издържаха товара на страшните дни, които идеха, а краката ми се подкосиха пред страшния път, който ме чакаше. Мене и людете от Елинденя.
И макар изтощеното ми тяло да стоеше на поляната и да усещах под него мократа от росата трева, духът ми вече преживяваше тия бъдни дни, а нозете ми вече вървяха по тия бъдни пътища.
Момчил щеше да скита по планината, гонен от хората и от мислите си, докато се върнеше при своите или соколът изкълвеше мъртвите му очи някъде из пущинаците.
Караибрахим щеше да затвори първенците в конака и да ги мъчи, докато превие волята им или докато ги избие. Хората от Елинденя щяха да се пръснат по горите, едни щяха да се заселят в Петгласец, други — другаде, трети щяха да се върнат в долината си и да навият чалми, а четвърти нямаше да се върнат и завинаги щяха да останат в своите незнайни гробове из планината.
Много пътища вървяха пред хората от Елинденя и всеки човек щеше да извърви своя път.
И моят път вървеше пред мене. А сега трябваше да се вдигна и да отида в манастира „Свети Илия“, за да разкажа на стареца игумен за злощастната Манолова сватба. За да поеме и той своя път, и с него братята от манастира. И като се скрият из пещерите, да дочакат да мине бурята или да живеят до края на дните си като диви зверове.
После трябваше да сляза долу в черното подземие на манастира и като взема в торбата си ония обковани в сребро стари книги и ония подпечатани със злато хрисовули на българските царе Иваница, Асен и Александър, да тръгна през планината и пожарите. Трябваше да се върна в Светогорската обител, да оставя книгите и да се приготвя с другите монаси да посрещна дивия Мехмед паша, който отиваше към светия полуостров.
Вървях вече по скритите пътеки. Виждах вече долу турските станове, криех се в храсталаците и край мене отминаваше тропотът на турски коне. И за утеха четях на светлината на пожарищата изписаните с пурпурни букви слова, с които великите български царе подаряваха на родопския манастир земи и люде: „Аз, Асен Втори, син на стария Асен, цар и самодържец на всички българи и гърци…“ Тъй пишеше там, и трябваше да скрия тия слова от пламъците, които утре щяха да обхванат прастария манастир, да опушат стените му, да сринат покривите му и да разтопят камбаните му.
Ала нямаше да вървя право на юг, щях да тръгна на запад. Там, в едно село високо в планината, в което има толкова малко пръст, че хората изкачват с мулетата си кошници пръст, за да погребат мъртъвците си, там има каменна къщица и в нея чака беловласа жена. А пред къщицата има стара ябълка и съм й казал: „Чакай ме, когато ябълките на това дърво почервенеят.“ И тя ден след ден е гледала как цъфтят бели цветове, как връзват зелени плодове и е чакала те да почервенеят. И е чакала своя син. Ще склоня глава на рамото й, та ще й кажа: „Мамо.“ И за ден-два няма да бъда смиреният монах Григорий, а ще стана човек като другите. Ще стана Никола, който като дете се е катерил по тая ябълка. Ще сека дърва, ще копая, ще се кача на покрива, за да наместя старите зеленясали плочи, размърдани от снеговете. Преди да надяна избелялото си расо и да метна на рамо тежката торба с книгите. И старата жена ще ме изпрати на прага и ще ми даде червена ябълка, знака на нашия обет с нея.