Нямаше да мина по тоя път. Знаех го още щом краката ми тръгнаха като насън по него. Извървях го в сърцето си, вървях дни и месеци, ала нозете ми не минаха път, дълъг дори колкото ечемичено зрънце.
Щях да остана в Елинденя. Знаех го и ми се плачеше.
ДЯЛ ТРЕТИ
МАНОЛ И НЕГОВИТЕ СТО БРАТЯ
ОТКЪС ПЪРВИ
Казвам се Слав. По-преди се казвах Абдуллах, но ме наричаха Венецианеца. Още по-преди бях граф и носех името на прочут френски род.
Благодаря на Манол, че ме научи какво е човешки живот.
Благодаря на Елица, защото без нея никога не бих познал любов.
Благодаря на баба Сребра, че ме научи да обичам песните и ми помогна да различавам отровните бурени от целебните билки и лошите хора от добрите хора.
Благодаря на Шарл, че ме научи да се бия с шпага, и на Давид, че ме научи да яздя кон.
Благодаря на оня неизвестен гребец, който ме научи български.
Благодаря на майка си и на баща си. Майка ми, щом ме роди, ме захвърли на дойките. Баща ми гледаше на мене като на средство за постигане на целите си, а не като на отделен човек. Все пак им благодаря, че ме родиха.
Благодаря, че съм живял и че още живея.
Моля съдбата само за едно — да ми помогне да посрещна смъртта така, както я посрещна Манол.
Имах богатства и ги загубих. Мога да си ги възвърна, но не искам. Срещнах големи хора, и те умряха. Бих дал живота си, колкото ми е останал, за да отворя за миг очите си.
Ето, аз гледам ръката си, която пише тия думи — кафявата й кожа с черни петна и морави жили. Гледам сянката, която ръката ми хвърля върху листа. Някога ръката ми беше млада, кожата — гладка, пръстите — прави, ноктите — розови. Когато твоята ръка разтвори тия листи, моята ръка ще се стопи в земята, костите й ще станат кафяви, като пръчки, каквито навярно са сега костите на Маноловата ръка. А после и те ще се стопят.
Всяка вечер се събличам и гледам тялото си. Дълга бяла брада пада върху мършавите ми гърди. Мои ли са тия щръкнали ребра, възлите на коленете, връвчиците на мускулите? Не мога да се позная. Лягам си и зная, че една нощ ще е последна. Не вярвам, че ще умра. Но като си спомня колко хора измряха пред мене, почвам почти да вярвам, че и аз ще си отида. Сигурно ще умра в постелята си, защото сто пъти срещах смъртта по крепостни стени, по кораби, по планини и гори и тя винаги се е разминавала с мене.
Тогава защо се моря да бдя нощем пред вощеницата и да викам призраци, и не грея денем старческото си тяло на слънцето? Защо не взема да препиша еклесиаста на Соломона и да се подпиша под него? Суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от всичкия труд, който се труди под слънцето? Както на безумния, така и на мъдрия не остава вечна паметта му.
Соломон е бил сам. Аз не съм сам. А колкото до тялото ми, то телата са работа на градинарите, които торят с тях градините си. Важни са не телата, а делата на хората. Те не умират.
Всяка сутрин, преди да стана от постелята си, и всяка вечер, преди да заспя, лежа по гръб и викам със затворени очи имената на скъпите ми хора. Най-напред викам мъртвите, после викам живите. Но тъй като минаха много години, все по-неуверен ставам дали някой от живите не бива да отиде при мъртвите. И като не знам дали живите не са вече мъртви, викам мъртвите, все едно че са живи.
Елица, баба Сребра, Манол, Момчил, дядо Галушко, Горан, Морозини, де Бофор…
После повтарям имената в обратен ред, та последните стават първи. Не го правя, за да не ми се сърдят — мисля си, че всеки заслужава да е първи.
Те идват из топлия мрак под клепките ми и лицата им се надвесват над мене. Понякога се очертават бързо, понякога извайвам образите им мъчително бавно. В началото избирах да видя всеки от тях в някакъв значителен миг от живота му и се мъчех да си го спомня тъкмо в избрания миг. После разбрах, че сенките се връщат в тоя спомен, които те поискат, и аз неочаквано ги виждам такива, каквито ги бях вече забравил.
Елица носи вода, Момчил яде, Манол се усмихва. Кога се е случило това?
Рядко говоря с тях. По-често само ги извиквам и ги оставям да потънат обратно. Стига ми. Никога не съм сам.
Благодаря на поп Алигорко, който ме научи на това в оная нощ край брега на омагьосаното езеро.
Да си човек, значи да живееш с хората. Да си свързан с тях, да им дадеш най-хубавото от себе си. Най-хубавото от мене това са спомените ми. В тях ще оживеят много хора, които приживе дадоха кръвта си, а сега ще дават примера си.
Когато бях млад, мислех си, че ми е предопределено да стана велик човек, може би крал на Франция. Защото моят род е давал крале. Каквото и да се случеше, не го ценях, а чаках да падне от небето единственият неповторим миг. Виждах се начело на неизброими войски. Когато тръгнах към Кандия, мислех, че тоя миг е дошъл. А когато бях в конака, мислех, че пътят ми е водел дотам, за да убия Караибрахим.