Сега съм склонен да мисля, че целта на живота ми е била да напиша този летопис за величието и падението на долината Елинденя. Време е вече хората не само да действуват, а и да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що става наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци.
Не зная дали съм френски благородник, който си спомня, че е бил в Родопите, или съм родопчанин, който си спомня, че е бил във Франция. Сега не съм и на двете места.
До четиринадесетата си година живях при двора на Людовик Четиринадесети и смятах, че това е същността на живота ми. Бил съм не човек, а семе за човек.
На четиридесет години тръгнах към Кандия. На два пъти французи тръгваха към Кандия като на кръстоносен поход, за да спасят крепостта от неверниците. Щяха да се бият със самия велик везир. В Кандия се събра цветът на френското рицарство. Първи дойдоха полковете под командата на граф де Фенилад с помощник граф де Тресм. После дойдоха граф Сен Пол Лонгвил, шевалие де Бандон, шевалие д’Аркур и други принцове от домовете Лотарингия и Буйон. Там бяха Дампиер, Бован, Колбер, Хастелан, маршал де Ламот Фенелон с двамата си синове, Севине и още 16 хиляди войници. Флотата се водеше от херцог де Бофор, а полковете командуваше херцог де Ноаий. Там бях и аз.
Пустите улици, осеяни с гюллета и трупове, и окървавените порутени укрепления поизстудиха разгорещеното ни въображение. Но ние бяхме французи, бяхме суетни, блестящи, храбри, дошли бяхме да се бием, а не да гледаме. Светехме от злато, брилянти и сърма, а и от въодушевление. Напразно Морозини ни заклинаше да не излизаме вън от стените на крепостта. Викаше ни, че тая война не прилича на другите, в които бяхме вадили шпагите си.
Решихме скритом да нападнем врага. Това дразнеше въображението. Искахме 300 души рицари да атакуваме 2500 турци. Това беше героично.
Излязохме призори през един прулом на стената. Грях ли би било да кажа, че хората ни бяха смели. Нещо повече — бяхме безумни. Хвърлихме се върху турците, но врагът беше предупреден. Все пак ние го притиснахме, изхвърлихме го от изкопите, гонехме го. Падна едно, второ, после още три укрепления. Морозини бясно стреляше с всички топове на крепостта, за да ни подкрепи, след като не го послушахме и излязохме навън. Кандия изригваше като вулкан, наоколо се сипеха гюллета. От крепостта излязоха нови войски. Ние ревяхме и сечахме. Водеше ни францискански монах с Христовото разпятие в ръце. Херцог де Тиери и господарите на Вийамор, Фенелон и Лафонтен показваха чудеса от храброст. После разправяли, че аз съм бил най-храбрият. Нищо не си спомням.
От крепостта видели, че турците се събират в лагера си, за да ни ударят в гръб. С огромна мъка успявахме да върнем полуделите си войници. Един монах капуцинец беше възседнал някакъв топ и ни кълнеше, че изоставяме Христовото разпятие. Хукнахме назад, като оставихме на полето 500 души благородници. Удариха ме с нещо в тила и аз изгубих свяст.
Съвзех се хвърлен в дъното на някакъв кораб. Там имаше много други пленници и още повече плъхове. До нас никога не достигаше светлина. От време на време някоя вълна плисваше през дъските на борда и размиваше изпражненията ни.
Три дни, а може би три години корабът непрекъснато се люшкаше и аз непрекъснато повръщах. За три дни се превърнах от човек в някакво хленчещо и хълцащо животно. Влизаха турци, гавреха се с мене, правеха с мене каквото си поискат. После си го припомнях. Тогава се люлеех, повръщах и плачех в бълвоча си.
На четвъртия ден ни изкараха на палубата и почнаха да ни набиват на колове — беше убит някакъв техен адмирал. Всичко ми беше безразлично.
Тогава се разнесе първият нечовешки крясък. Прогледнах — и видях коловете.
Никога не бях ги виждал. Чувал бях за тях и си мислех, че са колове като колове. Тия бяха като греди, дебели колкото крака на мъж, и биха могли да бъдат мачти на кораби. Върховете им блестяха грубо подострени.
Представих си — не, усетих как тоя кол влиза в тялото ми. Усетих, че ме разчеква и разкъсва вътрешностите ми. Почнах да пищя.
Някой се надвеси над главата ми и каза да повторя някакви думи. Повторих ги. Всичко бих сторил. Тъй станах мюсюлманин.
После Караибрахим ме взе за оръженосец. Не зная дали той ме беше видял на кораба, когато не бях човек. Не зная дали не е слизал а дъното на кораба и не се е гаврил с мене. Държеше се добре, защото го ласкаеше мисълта, че един прочут френски граф лъскаше сабята му.